Читать «Сянката на змея» онлайн - страница 5

Пък и накъдето и да се обърнех, все виждах нещо, което ми напомняше за нашите патила.

Минахме покрай витрини с фигурки на shabti, безспорно омагьосани, за да се съживят, ако ги призовеш. Бях унищожила доста такива. Видяхме и чудовища, които ни гледаха на кръв, и богове, с които се бях сражавала лично: Нехбет във вид на лешояд, която веднъж се всели в баба (дълго е за обясняване), крокодила Собек, опитал се да убие котката ми (още по-дълго е за обясняване), и богинята лъвица Сехмет, която веднъж разгромихме с лют сос (хич и не питайте).

И онова, от което се разстроих най-много: изсечена от алабастър статуетка на нашия приятел Бес, бога джудже. Беше на цяла вечност, но аз познах сплескания като на мопс нос, рунтавите бакенбарди, коремчето и трогателното грозно лице, което изглеждаше така, сякаш някой го е удрял отново и отново с тиган. Бяхме прекарали с Бес всичко на всичко няколко дни, то той буквално си жертва душата, за да ни помогне. Сега, видех ли го, си спомнях, че имам дълг, който няма да изпълня никога.

Бях стояла пред статуетката явно по-дълго, отколкото си мислех. Останалите от групата ме бяха подминали и вече завиваха към следващата зала на двайсетина метра, когато някой каза до мен:

— Пссст!

Обърнах се да видя кой е. Реших, че сигурно е Бес. После гласът извика още веднъж:

— Ей, кукло! Слушай! Няма много време.

Точно в средата на стената, от бялата грапава боя се бе подало мъжко лице, което сякаш се опитваше да се отскубне. Беше с нос като клюн, жестоки тънки устни и високо чело. Въпреки че мъжът беше със същия цвят, както стената, той изглеждаше много жив. В изцъклените му бели очи, кой знае как, се беше изписало нетърпение.

— Няма да спасиш свитъка, кукло — предупреди ме той. — А и да го спасиш, няма никога да го разчетеш. Трябва ти помощта ми.

Откакто бях започнала да правя магии, се бях нагледала на какво ли не, затова не се стреснах особено. Все пак не бях чак толкова наивна, че да повярвам на някакво си бяло като тебешир старо привидение, което ме е заговорило, че и ме е нарекло „кукло“. Приличаше ми на един герой от смешните филми за мафията, които момчетата в Бруклинската къща обичаха да гледат в свободното си време — може би на нечий Чичо Вини.

— Ти кой си? — попитах аз.

Мъжът изсумтя.

— Сякаш не знаеш. Сякаш има човек, който да не знае. Разполагаш с два дни, после ще ми видят сметката. Ако искаш да победите Апоп, няма да е зле да задействаш връзките си и да ме измъкнеш оттук.

— Нямам представа за какво ми говориш — възразих аз.

Мъжът не ми приличаше на бога на злото Сет, на змея Апоп или на злодеите, с които вече се бях разправяла, но човек не може да бъде сигурен. Все пак го имаше онова нещо, наречено магия.

Мъжът издаде брадичка.

— Ясно, разбрах. Искаш да ти докажа. Така и така няма да спасиш свитъка, но поне вземи златното ковчеже. То ще ти подскаже какво да правите от тук нататък, стига да си достатъчно схватлива, за да го проумееш. Вдругиден по залез-слънце, кукло. След това предложението ми се обезсилва, защото аз завинаги ще…