Читать «Сянката на змея» онлайн - страница 192
Рик Риърдън
Не чувах думите, предполагах обаче, че речта беше като онази, която Картър беше държал в Дома на живота.
— Прави същото като мен — започна да негодува брат ми. — Готов съм да се обзаложа, че дори ми е задигнал словото. Крадлив котарак!
Баст изцъка неодобрително.
— Я не обиждай, Картър. Котките не използваме копия. Всички сме уникати. Но иначе да, често онова, което правиш като фараон, се отразява като в огледало в света на боговете. В края на краищата вие с Хор оглавявате египетските сили.
— Направо ме побиват тръпки — казах аз.
Картър ме шляпна леко по ръката.
— Направо не мога да повярвам, че Хор си тръгна, без дори да се сбогува. Сякаш ме захвърли веднага след като ме използва, а после ме забрави.
— О, не — възрази Баст. — Боговете не биха направили такова нещо. Просто му се наложи да си отиде.
Аз обаче си бях озадачена. Боговете бяха големи егоисти — дори онези, които не бяха котки. Изида също не се беше сбогувала и не ми бе благодарила както трябва.
— Ти, Баст, ще дойдеш с нас, нали? — примолих се. — Ами да, това смешно изгнаничество не може да важи и за теб! В Бруклинската къща ни трябва инструктор по сладка дрямка.
Баст прехвърли в ръцете си кълбото прежда и го метна надолу по стъпалата. За котешко лицето й беше доста тъжно.
— О, котенцата ми. Стига да можех, щях да ви вдигна отзад за вратлетата и да ви нося винаги със себе си. Но вие вече пораснахте. Ноктите ви са остри, зрението ви е отлично и котките трябва сами да се оправят в живота. Засега трябва да се сбогувам, но съм сигурна, че ще се срещнем отново.
Искаше ми се да възразя, че не съм порасла и дори нямам остри котешки нокти.
(Картър не е съгласен, но какво ли му разбира главата!)
Дълбоко в себе си обаче знаех, че Баст е права. Пак извадихме късмет, че беше стояла толкова дълго с нас. Сега трябваше да се държим като големи котки… хм, хора де.
— О, Кифличке — прегърнах я аз необуздано и усетих как тя мърка.
Разроши ми косата. После разтърка ушите на Картър, което си беше доста смешно.
— А сега вървете — подкани. — Докато не съм се размяукала. Пък и… — Баст впи поглед в кълбото прежда, което се беше търкулнало в долния край на стълбата. Приклекна и напрегна рамене. — Отивам на лов.
— Ще ни липсваш, Баст — казах, като се постарах да не се разплача. — На слука.
— Прежда — каза тя разсеяно и се запромъква надолу по стълбата. — Опасни зверове, прежда…
Ние с Картър минахме през портала. Този път той ни стовари върху покрива на Бруклинската къща.
Чакаше ни още една изненада. До мястото на грифона стоеше Уолт. Щом ме видя, се усмихна и краката ми се подкосиха.
— Хм, аз ще бъда вътре — каза Картър.
Уолт тръгна към мен и аз се опитах да си спомня как се диша.
22. Последен (засега) валс
Той се беше преобразил за пореден път.
Амулетите му ги нямаше, беше останал само един —
