Читать «Очарователният призрак» онлайн - страница 46

— Може да се наложи отново да прибегнем до услугите му — каза Мейсън, след което се намръщи и отбеляза: — Струва ми се, че вие с ключаря сте стигнали до извода, че щом има ключ, трябва да има и ключалка.

— Но какъв смисъл има да носиш ключ в джоба си и да не го използваш? — възрази Дела.

— Това е под въпрос, Дела — каза Мейсън. — По-добре е да слезем при Дрейк и да видим как вървят нещата при него. Той се закани да открие нещо важно и предложи да отбележим това събитие с хамбургер и кафе.

Двамата изключиха осветлението и тръгнаха по коридора към кантората на Дрейк. Когато ги забеляза, телефонистката от нощната смяна ги покани да влязат с кимване на глава.

Мейсън отвори дървената решетка, пусна пред себе си Дела и я последва по дългия коридор. От двете страни имаше десетки врати, зад които агентите на Дрейк разговаряха със свидетели, пишеха рапорти и правеха експертизи.

Когато Мейсън и Дела влязоха в кабинета на Дрейк, той разговаряше по телефона. Дрейк им махна с ръка да сядат и продължи разговора:

— …една минута само, нека да запиша. Така, Франк Ор-мсби Нюберг, „Титерингтън апартмънс“, така… Можете ли да ми кажете откога живее той там? Разбирам… Номерът е на тази пералня? Да? Добре, благодаря ви… Не, не, това е обичайна проверка при изгубен куфар. Простете, че ви обезпокоих толкова късно. Да, от частната детективска агенция на Дрейк. Разбира се, заповядайте. Всичко добро и на вас.

Дрейк затвори телефона и каза:

— И така, намерихме го. Това е Франк Ормсби Нюберг. Ето и адреса, Пери — „Титерингтън апартмънс“ на Ел-мууд-плейс.

ГЛАВА 12

„Титерингтън апартмънс“ се оказа триетажна тухлена постройка с тясна фасада. Фамилиите на обитателите бяха изписани в дълъг списък върху металическа табелка, закрепена на входната врата. Срещу името на всеки от наемателите имаше звънец и домофон.

— Старомодна постройка — каза замислено Дрейк. — Какво ще правим?

Мейсън натисна звънеца срещу табелката с номер 220 и името Франк Ормсби. Отговор не последва. Мейсън изчака известно време и отново натисна копчето. Отново тишина. Мейсън погледна към Дела Стрийт. Без да каже нито дума, тя протегна ръка и му подаде връзката с ключовете.

Мейсън изпробва първия. Не стана. Вторият влезе в ключалката и съвсем леко превъртя. Мейсън извади ключа и каза:

— Същият е. Да влизаме.

— Пери, дали няма да си навлечем неприятности? — попита Дрейк.

— Може би — отговори той. — Но засега моето престъпление се състои в това, че изпробвах ключа.

— А в апартамента ще влезем ли?

— Ще видим — отговори Мейсън.

Адвокатът тихо отвори вратата и тримата се оказаха в уютен вестибюл. Първото, което се набиваше на очи, беше табелка с надпис: „Домоуправител — ап. 101“, а до нея стрелка, показваща посоката.

Мейсън веднага се запъти към дъното на вестибюла, където се виждаше осветената кабина на асансьора. Качиха се на втория етаж и излязоха в слабо осветен коридор. На една от вратите се белееше цифрата 220. Под вратата Мейсън забеляза достатъчно широка пролука. Тя не беше осветена, докато в същото време снопове светлина, проникващи изпод вратите на съседните апартаменти показваха, че обитателите им са вкъщи.