Читать «Сюзън Елизабет Филипс» онлайн - страница 37

— Какво те кара да мислиш, че Хийт Чампиън не е истинското ми име?

— Звучи прекалено добре.

— Кампионе. Шампион на италиански.

Тя кимна, но това, че той избягваше да я гледа, й подсказваше, че премълчава нещо.

Насочиха се на север към престижното предградие Елмхърст. Хийт погледна блекбърито си.

— Утре в шест вечерта ще бъда в «Сиена». Доведи ми следващата кандидатка.

Ръката й, която драскаше, нарисува знака «Стоп».

— Защо сега?

— Защото току-що разместих графика си.

— Не. Имам предвид защо точно сега реши, че трябва да се ожениш?

— Защото е време.

Преди да успее да го попита какво иска да каже, той отново вдигна мобилния си.

— Рон, зная, че си натясно, но зная също, че не искаш да изгубиш един страхотен защитник. Кажи на Фийби, че трябва някак да се нагоди.

Също както и Анабел.

Боди я изпрати обратно в града с такси, платено от Хийт. Вече минаваше пет, когато се прибра у дома, след като взе Шърман от паркинга. Влезе през задната врата, хвърли нещата си на сгъваемата дъбова кухненска маса, която баба й бе купила през осемдесетте, увлечена по провинциалния стил. Кухненските уреди бяха остарели, но все още вършеха работа, както и дървените столове с избелели възглавнички за сядане. Макар че Анабел живееше в къщата от три месеца, винаги щеше да мисли за нея като за дома на баба си. Единствените нововъведения бяха изхвърлянето на прашния лозов венец и червеното перде на кухненския прозорец.

Някои от най-щастливите й детски спомени бяха свързани с тази кухня, особено през лятото, когато идваше за една седмица на гости на баба си. Двете с Нана обичаха да седят край същата тази маса и да си говорят за всичко. Възрастната жена никога не се присмиваше на фантазиите й, дори когато на осемнайсет Анабел бе заявила, че смята да учи драматично изкуство и да стане знаменита актриса. Старицата се бе заинтригувала от идеята. Нито за миг не й бе хрумнало да изтъкне, че внучката й не притежава нито красота, нито талант, за да блести на Бродуей.

Входният звънец иззвъня и тя отиде да отвори. Преди години Нана бе превърнала дневната и трапезарията в приемна и офис на «Брачна агенция Мирна». Също като баба си, и Анабел обитаваше стаите на горния етаж. След смъртта й младата жена пребоядиса и модернизира приемната, като я снабди с компютър и съвременно бюро.

В средата на старата предна врата имаше овално матово стъкло, но скосеният край й позволи да види изкривената от стъклото фигура на господин Броницки. Искаше й се да се престори, че не си е у дома, но той живееше отсреща, така че навярно вече я бе видял, когато спря пред къщата с Шърман. При все че броят на възрастните обитатели на Уикър Парк бе значително намалял, някои от най-жилавите старци все още живееха в къщите, в които бяха отраснали децата им. Други се бяха преместили в близкия старчески дом, а неколцина живееха в не толкова скъпи крайни квартали. Но всички познаваха баба й.

— Здравейте, господин Броницки.

— Анабел. — Въпреки напредналите си години, старецът беше слаб и строен, жилав, с гъсти сиви вежди, извити нагоре като на Мефистофел. Липсващата коса на главата му се компенсираше от гъстите косми в ушите, но се обличаше елегантно и дори в най-топлите дни носеше карирани спортни ризи с дълъг ръкав, а официалните затворени обувки бяха излъскани до блясък. Той я изгледа гневно изпод сатанинските вежди. — Трябваше да ми се обадиш. Оставих три съобщения.