Читать «Ненаситност» онлайн - страница 6

Нападателят не бе оставил оръжието, затова притиснах зъби към китката си и разкъсах кожата. Болката ми помогна да се съсредоточа, добра, пречистваща болка в сравнение с онази, която караше зъбите ми да се удължават.

С невероятно усилие притиснах китката си до устните й и стиснах пръстите си в юмрук. Имах толкова малко кръв, която да споделя — това щеше почти да ме убие. Нямах представа дали ще се получи след като вече се хранех само с животинска кръв.

Туп-туп.

Пауза.

Туп-туп.

Пауза.

Сърцето й продължаваше бавно да бие.

— Хайде — помолих се и стиснах зъби от болка. — Хайде.

Първите капки кръв паднаха върху устните й. Тя потръпна и леко се размърда. Устните й се разтвориха в отчаян отклик.

Стиснах китката с цялата си сила, изцеждайки кръвта от вената си в устата й. Когато тя най-сетне покапа по езика й, момичето едва не се задави.

— Пий — заповядах. — Ще ти помогне. Пий.

Тя извърна глава.

— Не — промълви.

Въпреки немощните й протести, бутнах китката си към устата й, насилвайки я да преглътне кръвта.

Момичето простена, но не се подчини. Около нас се изви вятър и полите на роклята й прошумоляха. Земен червей се зарови по-дълбоко в меката, влажна земя, за да избяга от студения нощен въздух.

И тогава тя спря да се противи.

Устните й се притиснаха към раната на китката ми и мекият й език затърси източника на кръвта ми. Тя започна да смуче.

Туп-туп.

Туп-туп.

Туп, туп, туп.

Ръката й, тази в пропитата с кръв ръкавица, се протегна, потрепервайки немощно, и улови ръката ми, опитвайки се да я приближи към лицето. Тя искаше повече. Разбирах отлично желанието й, но не можех да й предложа повече.

— Това е достатъчно — заявих. Чувствах се замаян и отмалял. Освободих нежно ръката си, въпреки скимтящите й стонове. Сърцето й вече биеше по-равномерно.

— Коя си ти? Къде живееш? — попитах.

Тя изхлипа и се притисна към мен.

— Отвори очи — наредих й.

Момичето го стори и отново разкри зелените си очи, същите като на Кали.

— Кажи ми къде живееш. — Внушавах й да ми се подчини, а светът се въртеше около мен, докато използвах последните останали ми капки от Силата.

— Пето Авеню — промълви тя отнесено.

Опитах се да потисна нетърпението си.

— Къде на Пето Авеню?

— Седемдесет и трета улица… Номер едно на Източна седемдесет и трета улица… — долетя тихият й шепот.

Вдигнах я на ръце, ухаеща на парфюм феерия от коприна, тюл, дантела и топла, човешка плът. Къдриците й се люшнаха към лицето ми, погъделичкаха бузата и врата ми. Очите й бяха затворени и тя се бе отпуснала в ръцете ми. Кръв, нейната или моята, капеше в прахта.

Стиснах зъби и се затичах.

Почти веднага след като излязох от парка, елегантна карета зави зад ъгъла, последвана от полицай на кон. Отдръпнах се бързо в сенките, затаил дъх за миг, стъписан от шума и оживлението.

Мислех, че Ню Орлиънс е голям град и в сравнение с Мистик Фолс наистина беше. Сгради, офиси и лодки бяха скупчени в малкото, кипящо от живот пространство край река Мисисипи. Ала това беше нищо в сравнение с Манхатън, където белите сгради се извисяваха високо в небето и пришълци от Италия, Ирландия, Германия — дори Китай и Япония — сновяха по улиците и продаваха стоките си.