Читать «Ненаситност» онлайн - страница 4

Бутнах един гол клон — ноемврийският студ бе обрулил листата на дърветата — и подуших въздуха. Скоро щеше да завали. Знаех го, тъй като бях роден и отрасъл в провинцията, а и сетивата на чудовището в мен постоянно ми набавяха хиляди късчета познания за света около мен.

Сетне нощният бриз смени посоката си и донесе дразнещия, наситен мирис на ръжда. Ето го отново. Болезнен, метален дъх.

Миризмата на кръв. Човешка кръв.

Пристъпих на поляната, дишането ми се учести. Плътното зловоние на желязо беше навсякъде, изпълваше падината с почти осезаема мъгла. Огледах се.

Наблизо беше пещерата, където прекарвах мъчителните си нощи, мятах се и се въртях в очакване на зората. Точно отпред се издигаше купчина от набързо струпани греди и врати, отмъкнати от съборените къщи и опустошени градини. По-нататък в далечината се белееха статуите и фонтаните, подредени в парка.

И тогава го видях. В подножието на статуя на царствен принц лежеше тялото на млада жена, а бялата й бална рокля бавно се багреше в кървавочервено.

2

Усетих как вените по лицето ми запулсираха от изблика на Силата. Зъбите ми изскочиха бързо и силно, разкъсвайки венците. Отново бях ловец: тялото ми се изпъна, извих пръсти, готов за атака. Когато приближих към нея, всичките ми сетива се възбудиха още повече — очите ми се разшириха, за да уловят всяка сянка, ноздрите ми се издуха, за да поемат миризмите. Дори кожата ми настръхна, готова да усети най-малката промяна в движението на въздуха, в топлината, в ударите на сърцето, все признаци на живота. Въпреки клетвата ми, бях повече от готов да впия зъби в меката, умираща плът и да изсмуча жадно жизнените й сокове.

Момичето бе дребно, но не болнаво или крехко. Изглеждаше на около шестнайсет. Гърдите й се повдигаха и спускаха рязко, докато се бореше за глътка въздух. Косата й бе тъмна, но в къдриците й проблясваха златисти отблясъци от светлината на изгряващата луна. В косите й бяха вплетени цветя от коприна и панделки, които се бяха развързали, и ведно с къдриците се стелеха зад главата й като морска пяна.

Роклята имаше тъмночервена подплата, покрита с бял въздушен памучен тюл.

Там, където фустите се бяха разкъсали, се виждаха ивици алена коприна, сякаш в тон с кръвта, която изтичаше от гърдите й и се спускаше надолу по корсажа. Една от велурените й ръкавици беше бяла, докато другата беше почти черна от просмукалата се кръв, все едно се бе опитала да запуши раната си, преди да изгуби съзнание.

Гъстите й извити мигли потрепваха, докато очите й се въртяха под клепачите. Това момиче се бе вкопчило в живота, бореше се упорито да се изтръгне от мрака, заплашващ да я погълне, и да оцелее от сполетялата я жестокост.

Ушите ми лесно долавяха ударите на сърцето й. Въпреки силата на момичето и волята й за живот, те отслабваха и аз можех да отброя секундите между всеки удар.

Туп…

Туп…

Туп…

Туп…

Целият останал свят бе притихнал. Бяхме само аз, луната и това умиращо момиче. Сега дишането й беше много по-забавено. Навярно след минути щеше да е мъртва, но не заради мен.