Читать «Ненаситност» онлайн - страница 2

Преди да напусна Ню Орлиънс влязох в схватка с демона, в който се бе превърнал брат ми Деймън. Сега, докато се движа на север, далеч от всички, които някога са ме познавали като човек или вампир, единственият демон, с който трябва да се боря, е неутолимият ми глад.

1

Някъде наблизо долових туптене на сърце, един живот.

Останалите звуци на града глъхнеха край мен, докато този ме зовеше. Тя се бе отдалечила от приятелите си, от познатите и безопасни пътеки.

Слънцето залязваше над Сентръл Парк, който обитавах след пристигането си в Ню Йорк преди две седмици. Цветовете в тази необятна пустош се смекчаваха, преливайки един в друг, сенките чезнеха, обгръщайки с неясното си було всичко наоколо. Оранжевите и тъмносини багри в небето гаснеха в мастилено–черното покривало на нощта, а калната земя тъмнееше в кадифена мекота.

Около мен почти целият свят бе застинал, затаил дъх, както винаги в края на деня, когато ритъмът на живот се сменяше: човешките същества заключваха вратите си, а създанията на мрака, като мен, излизаха на лов.

Благодарение на пръстена, който ми бе дала Катрин, можех да се разхождам на дневна светлина като нормалните, живи хора. Но открай време за вампирите е много по-лесно да излизат на лов през часовете, когато денят бавно преминава в нощ. Здрачът смущава онези, които не притежават очите и ушите на нощния хищник.

Сърдечният пулс, който сега преследвах, звучеше по-слабо… собственикът му се отдалечаваше. Изпълнен с отчаяние, заповядах на тялото си да се движи по-бързо, краката ми да се оттласкват по-пъргаво от земята. Бях слаб заради продължителния глад и това се отразяваше върху способността ми да ловувам. Освен това тези гори ми бяха непознати. Растенията и дърветата ми бяха чужди, също като хората, крачещи по павираните улици на около четиристотин метра оттук.

Но ловецът си остава ловец. Прескочих един разклонен, залинял храст и избегнах ледения поток, в който не плуваха лениви риби, които обичах да наблюдавам като дете, ала кракът ми се подхлъзна в един мъхест камък и аз се стоварих върху изсъхналите клонки. Преследването се оказа по-шумно, отколкото възнамерявах.

Собственицата на сърцето, която гонех, несъмнено ме е чула и знаеше, че смъртта й наближава. Сега, сама и осъзнала участта си, ускори отчаяния си бяг.

Каква ли картина представлявах: с разрошена тъмна коса, с кожа, бледа като на труп, с очи, които започваха да горят с червени пламъци, докато вампирът в мен излизаше наяве. Тичах и прескачах из гората като подивял, облечен в елегантните дрехи, които Лекси, моята приятелка от Ню Орлиънс, ми бе дала, макар че сега ръкавите на бялата копринена риза висяха прокъсани.