Читать «Ненаситност» онлайн - страница 3

Тя увеличи скоростта си. Но аз нямаше да я изпусна.

Жаждата ми за кръв се бе превърнала в толкова мъчителен копнеж, че повече не можех да се сдържам. Сладка болка разцъфна в челюстта ми, когато зъбите ми се удължиха. От притока на кръв лицето ми пламна, докато се променях. Сетивата ми се изостриха, а Силата ми изригна, изстисквайки последния изблик на вампирската ми мощ.

Втурнах се напред със скорост, надвишаваща многократно човешката, или на което и да е животно. С инстинкта, който всички живи същества притежават, бедното създание усети наближаващата си гибел и, изпаднало в паника, потърси сигурност под дърветата. Сърцето й туптеше все по-бясно: туп, туп, туп, туп, туп, туп.

Малката човешка частица в мен може би съжаляваше за това, което щях да извърша, но вампирът в мен се нуждаеше от кръвта.

С финален скок залових плячката си — голяма, лакома катерица, която се бе отлъчила от своите, за да потърси още храна. Времето забави своя ход, когато връхлетях върху жертвата си, разкъсах врата й и впих зъби в плътта й, докато капка по капка пресушавах живота й и го всмуквах в себе си.

Ял съм катерици и докато бях човек, което донякъде намаляваше вината ми. У дома, в Мистик Фолс, двамата с брат ми ходехме на лов в гъстите гори, заобикалящи имението ни. Макар че през по-голямата част на годината катериците почти не ставаха за ядене, през есента добиваха вкус на орехи. Обаче кръвта на катерицата не е никакво угощение; тя е гранясала и неприятна. Нищо повече от храна, ако може и това да се нарече, но се насилих да продължа да пия. Беше дразнение, напомняне за опияняващата течност, която течеше в човешките вени.

Но от мига, в който Деймън сложи край на живота на Кали, аз се заклех никога повече да не пия човешка кръв. Никога нямаше да убия човек, да пия човешка кръв или да обичам друго човешко същество. Причинявах единствено болка и смърт, дори когато не желаех. Такъв беше животът на един вампир. Това означаваше животът за новия, отмъстителен Деймън, в който се бе превърнал моят брат.

Бухал изкряска от клоните на бряста, надвиснал над главата ми. Малка катеричка притича покрай краката ми. Раменете ми увиснаха, когато положих мъртвото животно на земята. Толкова малко кръв бе останала в тялото му, че раната не кървеше, а краката й вече бяха започнали да се вцепеняват. Сетне изтрих следите от кръв и козина по лицето си и се запътих навътре в парка, сам с мислите си, сподирян от шумовете на близо милионния град.

Откакто преди две седмици слязох от влака, спях в средата на парка, в нещо като пещера. Върху една от каменните стени отбелязвах всеки изминал ден. Останалите мигове се сливаха в едно, безполезни и пусти. Близо до пещерата се намираше оградено пространство, където строителите бяха събрали „полезните“ останки от малкото село, което бяха съборили и разчистили, за да се построи Сентръл Парк, както и известно количество архитектурни вехтории, които смятаха да поставят — мраморни фонтани, статуи без основи, колони, прагове и дори надгробни паметници.