Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 23

След което настъпи тишина и птичи песни и нищо, което да показва, че нещо се е било случило, освен няколко къса от кибритена кутийка падащи на спирали надолу заедно с парче дъгоцветно крило от насекомо.

— Майчице — проговори г-ца Здравомислова. — Доста добър бръмбар си беше, като за бръмбар де…

— Тифани, наред ли си? — обезпокои се мис Тик.

Тифани примигна. Болката си беше отишла също толкова внезапно, както беше дошла и остави само изгарящ спомен. Тя издрапа да се изправи.

— Струва ми се, че да, мис Тик!

— В такъв случай да си кажем една дума, ако обичаш! — заяви мис Тик, отиде до едно дърво и застана там гледайки я строго.

— Да, мис Тик? — отиде при нея Тифани.

— Ти… направила ли си нещо? — попита мис Тик. — Нали не си призовавала разни неща?

— Не! А и изобщо не знам как се прави! — възкликна Тифани.

— Тогава да не са твойте дребни мъже? — продължи подозрително мис Тик.

— Те не са мои, мис Тик. И не правят такива неща. Те просто кряскат „Кривънци!“ и почват да ритат хората по пищялките. Определено разбираш, че са те.

— Е, каквото и да е било, изглежда се е махнало — намеси се г-ца Здравомислова. — А и вече трябва да тръгваме, иначе ще има да летим цяла нощ.

Тя бръкна зад друго дърво и извади връзка подпалки. Най-малкото точно на такова приличаше, защото на такова трябваше да прилича.

— Мое собствено изобретение — поясни скромно тя. — Че долу по равнините знае ли човек, нали? А дръжката се изстрелва посредством този бутон… Ох, съжалявам, понякога прави така. Някой видя ли накъде отхвърча?

Дръжката беше открита в един храст и завинтена обратно.

Тифани, момиче, което слушаше, какво казват хората, наблюдаваше внимателно г-ца Здравомислова. Тя определено имаше само един нос на лицето си, а беше някак неудобно да си представяш, къде ли някой може да си държи още един и за какво ли ще го използва.

После г-ца Здравомислова извади някакво въже от джоба си и го даде на някой, който го нямаше.

Точно това направи, Тифани беше сигурна. Нито го изпусна, нито го хвърли, а просто го подаде и го пусна, все едно си е мислела, че го окачва на невидима закачалка.

То падна върху мъха. Г-ца Здравомислова погледна надолу, видя, че Тифани я наблюдава и се изсмя нервно:

— Ах колко съм глупава. Мислех си, че съм оттатък! Някой ден ще взема да си забравя и главата!

— Ами… ако е тази на върха на шията ви — поде предпазливо Тифани, все още мислейки за другия нос — все още си е с вас.

Старият куфар беше завързан за метящия край на пръта, който сега се рееше кротко на няколко стъпки над земята.

— Ето, от това ще стане чудесна удобна седалка — каза г-ца Здравомислова, вече станала на торба оголени нерви, на каквато ставаха повечето хора, като усетеха, че Тифани ги гледа втренчено. — Сега, ако просто се качиш зад мен. Ъ. Аз обикновено правя така.

— Обикновено се качвате зад себе си ли? — учуди се Тифани. — Как…?

— Тифани, винаги съм окуражавала прямия начин, по който задаваш въпроси — намеси се на висок глас мис Тик. — А сега, моля те, много ми се иска да те поздравя с доброто ти владеене на мълчанието! Качвай се зад г-ца Здравомислова. Сигурна съм, че тя би искала да тръгнете докато все още не се е мръкнало.