Читать «Тигрицата на океана» онлайн - страница 96

Внезапно, при едно такова стресване, той чу връхлитането на някакво бързо животно, по-бързо от торпила. И докато съобрази, в главата му се блъсна осакатената риба меч. Но лишена от опасното си острие, не успя да му нанесе опасна рана, та така да излее другиму мъката от гризящите хрилете й паразитни рачета. Само го раздразни. И преди тя да се опомни от безполезния си удар, Свирача се извърна и с едно всмукване я погълна.

Виж, това беше добре! Макар и дребна хапка за гигантското му тяло, тази плячка поуталожи болезнените присвивания на стомаха.

Още преглъщаше, когато чу нов шум. Насам идваше косатка. Той понечи да бяга, но не по повърхността, защото тия хищници са много по-бързи от него, а към дълбините, където се спасяват при такива срещи всички кашалоти.

Но спря навреме. Стръвницата беше сама. А с единична косатка имаше сили да се справи. Опасни са глутниците им, засадите им, ловните им коварства.

Звуковият му локатор улови и друго — едно човешко тяло върху главата на врага. Безжизнено отпуснато. Той беше виждал и косатки, и делфини, и китове да носят така мъртвите си деца. Но не и с труп на човек, на съвсем чуждо, враждебно същество.

На дълбочина десетина негови дължини се бе появил плътен звукоразсейващ слой, в който опипващите му звукови импулси се губеха, попити от огромното струпване на планктонни ракообразни. Този слой не му позволи да открие навреме кой идва.

Не го усети и Хекуба. А продължи да плува по своя си път, стенеща от мъка и безсилие, че не можеше да съживи своята дребна приятелка. Обезумяла от скръб, оглушала за целия свят.

Откъснатото пипало връхлетя отгоре й с цялата скорост, която бе могла да му придаде водната му помпа. Двете му ловни пипала успяха да лепнат вендузите си върху кожата й, да впият острите си тигрови нокти.

В този миг, видял най-сетне подходяща за големината и за охотата му жертва, Свирача, неволно изпищял през ноздрата си, се втурна към него. Мигом захапа приличното на космична ракета тяло през средата, впи зъби в жилавата плът. И калмарът, разбрал мигновено кой е врагът, отпусна смукалата, с които се бе прилепил към Хекуба, и като се извъртя с мъка, ги лепна върху кожата на кашалота. Опита да се извие така, че да омотае Свирача с останалите си седем къси пипала. Не му се удаде. Противникът го бе хванал така, че да остане недосегаем за тях. В безсилен гняв Откъснатото пипало зашари с лапите на двете си дълги пипала да търси по-уязвимо място. По-право не го търсеше. Той го знаеше. Затова бе оцелял до такава възраст. Трябваше само да затисне дихалото на кита. Само толкова. Да го запуши. И да чака, да не пуска, каквото и да стане, докато неприятелят му се задуши. Сухоземните бозайници дишат през две ноздри и през устата. По някаква грешка на еволюцията, а то всъщност не беше грешка, а предимство за водния живот, кашалотите имат едно дихало. Това слабо място, тая ахилесова пета, знаеше калмарът. И опитваше да го достигне.