Читать «Тигрицата на океана» онлайн - страница 94

— Аз не току-тъй съм дошъл — молеше го Циклопа, който за друго не би се молил. — А за Ева! Виждали ли сте Ева?

— Никого не съм виждал! — отговаряше мисионерът. — А ти се махай по-скоро! Доста зло ни докара.

Но като видя накрая, че не може да се отърве от него, изкрещя иззад вратата:

— Не вашата Ева! Дойде друга, огнена магьосница! Възседнала огнен кит!

Циклопа запита задъхан:

— А къде е тя сега? Къде е?

Мисионерът не отговори. Отговори един от наобиколилите го мъже, грохнал старец:

— Изгонихме я! Изгонихме морския демон!

Не посмя да си признае, че я бяха пребили с камъни. Смути го мъката на пришълеца. Смути го и някакво все още неосъзнато чувство за виновност.

Циклопа нямаше какво още да дири тук. И тичешком се изкачи във вертолета, който се надигна с рев над океана.

Чак тогава патер Себастиан излезе от черквата. Прегърбен, смазан от тревоги. От мъчителни размисли, от необясними угризения. В ушите му кънтеше умоляващият глас на Циклопа. Нима можеше тъй да променя и гласа си Лукавия? С толкова човешка болка!

Отстрани със знак енориашите си да го оставят сам и тръгна накуцвайки покрай брега.

Нощта бе настъпила. Звездите мигаха като неподвижни светулки, накацали но синьо-черния небосклон. Между тях прелитаха метеори, душите на умиращи хора. Леки вълни безшумно пропълзяваха по пясъка и тъй безшумно се оттегляха назад.

Навън цареше мир и покой. Светът изглеждаше такъв, какъвто го бе мечтал мисионерът. В мир и покой, не в яростни бури. И в мъка. И в страдания.

А в душата му вилнееше още по-яростна буря. По-страховита, по-опустошителна от урагана, който бе разорил мисията му.

Защо Бог не му даваше обещания знак? Защо не го научеше как да различава доброто от злото, нечестивия от ангела хранител? Какво бе сторил в действителност той? Сатаната ли бе прогонил, а Сатаната е безсмъртен, или бе погубил една невинна душа? Защото наистина оная магьосница приличаше на Ева. Но Антихриста може да приеме и образа на Ева, както се бе превърнал на змия, за да измами с ябълката на познанието оная, първата Ева в Рая.

Сатаната е неуязвим, а жената, която пребиха с камъни, беше обляна в кръв от техните удари.

Господи, Господи! Дай му знак, дай му обещания знак! Да не се лута така сред пъкъла на съмненията! Просветли го, Господи!

Той понечи да се връща, но се спря, закова се на място разтреперан. С отворена уста и облещена в ужас очи. Защото видя.

И неговите следи светеха, неговите собствени следи грееха в мокрия пясък като жарава, студена синя жарава.

Какво бе това? Прокоба? Казън? Грееха с адски пламъци. Като стъпките на магьосницата. Тогава? Или и той самият беше обладан от нечистата сила? Или тя, магьосницата, не е била никаква магьосница? А невинна мъченица? Ева, която го бе превързала, след като го спасиха от акулата? И двамата негови спасители? А той?

Патер Себастиан простря напред ръце, сякаш да се запази от нечий удар, гърлото му изхриптя като ранен звяр. И се строполи подкосен на брега.

26.

Свирача продължаваше да скита като единак на океана. Кашалотите не ловуват дружно. Всеки сам се гмурка, сам гони плячката си, сам се бори с нея. Сам си я яде. И не поради уединението си оставаше винаги полугладен. Повече заради другото — заради запушеното от коронулата дихало, през което не можеше да проветри напълно дробовете си. А това му пречеше да се гмурка в ония дълбини, където се срешат големите калмари, неговото любимо лакомство. Пък и схванатият му гръден плавник от захапването на косатския водач не му позволяваше да действа тъй ловко, както преди, при страшните сражения в морската бездна. Затова опитваше да задоволява глада си с по-дребни главоноги, с акули, тюлени, костенурки и риби тонове, ако успееше да ги изненада. Но как да ги изненада, като тази пищялка в ноздрата му оповестяваше надлъж и шир за приближаването му?