Читать «Тигрицата на океана» онлайн - страница 95

Небето отново бе забулено в облаци, ниски, прихлупени, размазани в сиво и черно, като изблъвнато от октопод чернило. И оттам се сипеха плющящи порои, едри дъждовни капки, които шибаха по повърхността и погледнати отдолу, изпод водата, играеха като хиляди въздушни сталактитчета. Двата слоя, отгоре дъждовната вода и солената под нея, трептяха като мараня в душен ден. Необичайно възбудени, рибите се лутаха насам-натам, обърквайки редиците си. По небето преминаваха разноцветни мълнии като стрелкащи се огнени калмари. Морски лястовици се рееха ниско, почти докосвайки вълните. А пред тях, след тях из водата подскачаха корифени в привидно безнадеждни опити да ги хванат.

Всъщност съвсем не безнадеждни. Ето, една по-пъргава риба, успяла да премери точно скока си, докопа със зъби лястовицата, която преминаваше над нея, и се скри в дълбините. А другите птици, сякаш невидели участта на другарката си, продължаваха безгрижни своя лов. Впрочем какво ли можеха да сторят? Нима заради това, заради риска да бъдат те изядени, трябваше да стоят гладни?

Нощта настъпи изведнъж под мрачното небе, без здрач, без ален залез. От дълбините се надигна някаква черна утайка, която удави доскоро просветващия ултрамарин на океана.

А Свирача не спираше за почивка. Как да почива, като умираше от глад? Пък и нощта не е време за отдих, нощта е време за лов, особено за него, с неговия недъг. През нощта планктонът се надига към повърхността, а подире му — и рибите, които се хранят с планктон, и калмарите, които пък гонят рибите. Само нощем Свирача успяваше да улови без дълбоки гмуркания някой по-охранен калмар.

Изморен ли беше вече, по-изтощен ли беше, но напоследък усещаше все някаква тревога дълбоко в гърдите си. Нито можеше да се отмори, нито да заспи. Защото задремеше ли, и почваше да му се привиждат зловещи сънища, доскоро непознати кошмари. Все едно и също — че се бие с огромен свръхкалмар. Успял е да го захапе и опитва да го погълне. И гълта, гълта, гълта. И все не може да го всмукне целия. Така се събуждаше, разтреперан от ужас, задъхан от недостигащия въздух. Усещаше, че сега в дихалото му има не само една коронула, че са повече, че вече пропускаха все по-малко въздух, но какво можеше да стори, как можеше да се отърве от тях? Колко пъти се бе чесал в скалистото дъно, в срещнатите кораби! И все напразно. Не падаха, впити дълбоко в плътта му.