Читать «Тигрицата на океана» онлайн - страница 80

И нямаше да излезе. Докато кръвта не спреше напълно.

21.

Три дни им бяха нужни, за да закърпят как да е пробитата лодка. Циклопа даже остана доволен, че това все пак им се удаде с примитивните сечива, с които разполагаха. Едно ножче, едно назъбено острие на риба трион и няколко камъка вместо чукове и наковалня. Добре поне, че през това време нямаха никаква грижа за храна. Хекуба им носеше редовно едра риба: тонове, баракуди, платноходи, корифени — толкова редовно, че хранениците й вече се чудеха как да я спрат. Нито можеха да изядат донесеното месо, нито пък да го съхраняват. И все пак Ева успя да направи малък запас от сушени на слънце риби, преди това осолени в събраната от една скална вдлъбнатина морска вода, сгъстен от изпарението солен разтвор.

И когато прецениха, че са готови за път, с дружни усилия избутаха лодката във водата, опънаха платното, всъщност ризата на Циклопа, и хванаха всеки по едно приспособено гребло, та така, с възможната бързина да се измъкнат от нестихващия прибой.

Това им се удаде по-лесно, отколкото се опасяваха. Вятърът се оказа попътен, а веслата им улучиха най-удобния момент за прелитане над рифа. Когато се озоваха отвъд кипналия в бяла пяна воден насип, двамата се спогледаха доволни и учудени, неповярвали в сполуката си.

Тогава доплува с шумно пръхтене и Хекуба. Подаде глава и замърка от радост. Прегърнала като малко момиченце намерената на брега спяща кукла, Ева протегна ръка да я погали, но тозчас я отдръпна. Косатката посегна да я захапе. Ева беше сигурна, че не е от злоба. Друго целеше приятелката й. Искаше да я свали от лодката при себе си.

И така, само от борда, недосегаема за колебливите опити на животното, Ева продължи да му говори и да му отвръща със същото нежно мъркане.

Началото изглеждаше добро. Небосводът се бе издул над главите им като огромен син парашут, през чийто отвор се подаваше ослепителното слънце и сипеше върху успокоения океан с пълни шепи огнени блясъци. Наоколо всичко преливаше в синева, ясна, неповторима — и небето, и морето. Само край борда налитаха леко накъдрени талази като течен изумруд. Вятърът вееше в нужната посока. Ако всичко вървеше благополучно, най-много след два-три дни според Циклопа щяха да достигнат брега на Австралия.

Постепенно островът на морските лъвове изоставаше назад, потъваше зад гребена на прибоя.

Заглъхваше и подобната на гръмотевица врява на неспокойните животни. Само птиците, ловуващи далеч от гнездата си, все още прелитаха ниско над лодката и ги разглеждаха с безучастни очи, въртейки като играчки главите си.

А Хекуба все ги следваше. Не изоставаше, не ги изпреварваше. Плуваше редом с тях тъй леко, с невидими трепвания на опашния плавник, че изглеждаше неподвижна, като вързана за лодката. И мъркаше, скимтеше, пръхтеше леко, като не отделяше поглед от приятелката си както над водата, така и изпод водата. Топъл, необичайно нежен поглед, съвсем неприсъщ на страшната озъбена муцуна. Или пък само така й се струваше на Ева, жадна за топлината и нежността, които бе намерила в тоя див звяр.