Читать «Тигрицата на океана» онлайн - страница 79

Акулата я настигаше бързо, предшествана от лоцманите си. На корема й още седеше прикачена мъртвата глава на прилепалото, чиято задна част се бе откъснала с връвта на ловците от кануто на патер Себастиан. И баракудата трябваше да дири ново укритие. Понечи да се мушне в друга пролука, но оттам я пресрещна злобно озъбената глава на мурена. Ужас! Целият свят беше препълнен с врагове, всяко скривалище — заето.

Тя се втурна презглава към повърхността. Стори й се, че би могла да се притули зад голямото нещо, което лежеше на повърхността.

В лодката седяха само мисионерът при веслата и един вече преболедувал рибар с копие в ръка. Другите оздравяващи ловуваха в източната част на лагуната.

Ловецът, който отдавна се взираше безполезно във водата, съзря баракудата и додето тя да се опомни, замахна с копието, промуши я през средата.

После посегна да я измъкне в лодката, доволен, че щеше да отнесе в селото хубаво късче месо. При тоя глад, що ги бе налегнал.

Щеше — ако я нямаше акулата. Тя връхлетя на лова му, захапа го и посегна да отскочи назад с пълна уста. Но в бързината налапа и копието. Докато сгризе и него, се забави повече от секунда.

В тая именно секунда я видя патер Себастиан.

— Изчадие Велзевулово! — пошепна той, като замахна с веслото.

Здравата акула чук е отвратителна, тая осакатена хищница направо вдъхваше трепет.

Сполучливият му удар попадна тъкмо върху старата рана. Кръвта рукна, замъти водата в бледо разсейващо се облаче. Акулата знаеше какво означава това. В следната секунда всички нейни сродници от цялата околност щяха да налетят отгоре й.

Сега не беше както тогава, край заседналите косатки, когато Схванатата отгриза половината от „чука“ й. Тогава морето беше пълно с месо и кръв. И никой не подуши нейната кръв. Сега гладът отново бе дошъл — вечният глад, който родът й не е заситил, откак се е появил на света. Морето гъмжеше от такива като нея, които дебнат да подушат поне капчица кръв.

И тя реши мигновено единствено правилното. Втурна се направо към предишната си дупка в мадрепоровата скала, където течението щеше да промива хрилете й, без да става нужда тя да се движи и да примамва враговете.

Пътем, през мътилката на собствената си кръв, вече усетила настървените си преследвачи, Еднооката видя как се зари в пясъка едно електрическо торпедо, как побягна към своята дупка пребледнял октопод, как забързваха да се скрият всички по пътя й.

И се намъкна в тесния тунел. Тъкмо навреме. Защото чу как щракнаха зад опашката й челюстите на една пясъчна акула, която иначе, додето беше здрава Еднооката, не би посмяла да се мерне пред погледа й. Закръжиха настървено около убежището й и други побеснели от мириса на кръвта гладници. Но Еднооката вече не се плашеше. Беше в безопасност, в тесния си замък.

Наистина трудно се дишаше така, разчитайки на течението. Тя стоеше с раззината уста, като отваряше и затваряше учестено хриле. Полузадушена, но жива. Излезеше ли да подиша на свобода, щеше да загине на часа. Поне това съзнаваше отлично.