Читать «Тигрицата на океана» онлайн - страница 75

Китова акула! Безобиден великан. Безобиден, но ако не му хрумне да се почеше малко Уви, хрумнало му бе тъкмо това. Още с изплуването си се насочи към лодката. И човекът с учудване зърна окачената за устната му котва. Кат чудовищна обеца.

Опря се в борда и почна да гърка в него устната си, и то тъкмо там, където висеше котвата, с явното намерение да я махне от себе си.

Вдигнал на часа веслото, лодкарят замахна да нарани акулата с вързания към него нож. То се знае, не успя. При допира с твърдата кожа ножът се размести във възела си, хлътна назад. Добре, че не падна в морето.

Какво не опита клетият корабокрушенец да я прогони? И викове, и пляскане по водата, и удряне, и отблъскване с греблото. Все едно, че не съществуваше. Настойчиво до безнадеждност, чудовището продължаваше да блъска котвата в дървената обшивка, настървено да се отърве най-сетне от тая досадна украса.

Накрая успя. Не да махне куката, а да пробие с нея лодката. Шурна тънка струйка и почна да залива дървената скара. Ала акулата не се задоволи и с това. Продължи да блъска със срасналото в плътта й желязо. Както беше почнал, можеше да превърне лодката на трески. А тя беше единствената му надежда.

Нима можеше да я остави така?

И той стори най-безразсъдното на пръв поглед. Скочи върху огромния шарен като шахматна дъска гръб и се хвана за ухото на котвата. Разтърси я с все сила. Да я махне той. Не му се удаде. Ала постигна друго. Усетила най-сетне болка, акулата се отказа от намерението си и бавно, като подводница, потъна. Потъна накрай като перископ и гръбната й перка.

Циклопа побърза да се прехвърли на борда. Защото в същия миг зърна мярналата се наблизо сянка. Не можа да я познае веднага. Едва отвътре, на сигурно, се вгледа в тъмния силует, който плуваше редом с него. Странно същество, уродлива химера, рибешки сиамски близнаци. С две опашки.

Всъщност — нормална акула, тигрова акула с обезобразена гръбна перка. А втората опашка принадлежеше на налапаната, но все още ненагълтана докрай акула лисица.

Раздраната перка плуваше досами лодката и го разглеждаше с въглено черното си око с опасен и властен поглед. Беше съвсем безобидна така, със запушена уста, и все пак вдъхваше трепет. Не беше гладна, защо тогава го преследваше?

По зачестилите птици човекът се досети, че приближава сушата. После, преди да я е видял, преди да е чул и шума на прибоя, долови рева на морските лъвове.

А лодката вече потъваше, пълна с вода. Започна да я изгребва с шепи. Само който е опитвал да го прави, може да разбере колко трудно е то. Струваше му се, че след всяка изхвърлена от него шепа нахлуват две.

Никак не държеше да излезе на брега, където са тюлените. Сигурен беше, че няма да го посрещнат дружелюбно. Затова закрепи приспособения си рул така, че да го насочи малко по-вдясно. При това там безспорно имаше хора. Виждаше се отвявания от бриза стълб дим.

С големи усилия успя да задържи лодката на повърхността, докато достигна плитководието. Той скочи от нея и потънал до гуша, прегази до чакълестия бряг задъхан. Насреща му се зададе човек, някаква жена в дрипи.