Читать «Тигрицата на океана» онлайн - страница 70
Петър Бобев
А когато водното бедствие отмина, когато грейна слънцето и народът излезе да потяга съборените си жилища, да сади нови палми, почна морът. И вече не само хрема и кашлица. Болните, един подир друг, допреди час здрави и читави, изведнъж се тръшваха в леглата, а то какви легла след бурята, мятаха се в огън, бълнуваха и се задавяха от кашлицата. До днес Бог бе прибрал при себе си, отървал от земните мъки, точно дванадесет души. Колкото апостолите му. Мисионерът едва сварваше да ги опява, самият той останал без сила след болестта и с патерици заради раните от акулата. Но злото нямаше да спре дотук. Повечето от хората бяха все на легло. И колко от тях щяха да оцелеят — само Бог знаеше.
Та и храна нямаше. Не само здравите, и болните трябва да хапнат нещичко. Прасетата и кокошките — издавени, орехите — обрулени и отнесени от пороите, запасите — прогнили.
Оставил им бе Милостивия само риба, само това, що дава морето. На лов ходят здрави мъже. Но колцина бяха останали те. Двама-трима, прекарали болестта, които едва се тътреха. И патер Себастиан. Въпреки че нищо не разбираше от риболов, трябваше и той да тръгне с тях. Длъжен беше. Бог го бе поставил тук да осигурява не само духовна храна, но и телесна.
Четирима бяха излезли с кануто. Все добри ловци. Мисионерът повече щеше да работи с веслата. Той беше ловец на души, не на риба. Ала сега, види се, трябваше и това да научи.
Тоя ден щяха да ловуват с прилепало. С него се хваща едър дивеч. Я костенурка, я акула, я дюгон. Ако уловяха дюгон, месото му щеше да стигне за цяла седмица. Но тия животни вече се срещат рядко. Изтребени, наплашени.
Лодката се носеше бързо по притихналата повърхност на лагуната, а рибарите, подканяни от свещеника, шепнеха полугласно в хор молитвата си:
— Света Мадоно! Защити ни от зъбите на акулата и от шиповете на каменната риба! Дай ни сполука! Да се свети името ти во веки веков! Амин!
Над главите им прелитаха фрегати, дебнещи завръщащите се птици към гнездата си, хе там, на брега на запад. Буревестниците — по пясъка, кормораните — по панданусите. Сребристи чайки дебнеха да се примъкнат до някое гнездо, та да отмъкнат я яйце, я пиле.
А във водата лудуваха делфини. Изглеждаха сити и доволни. Подскачаха по два, по три едновременно, премятаха се и се гмурваха ту напълно безшумно, ту с плисък, както пожелаеха. Явно, само за игра. Гонеха се, прескачаха се.
И Свадливата беше с тях. Но не й се играеше. Схванатият от артрита гръбнак заболяваше при всеки опит за скок. Затова предпочиташе по-тихи забавления. Предпочиташе да занимава детето си, да го учи на сложната делфинска наука, да му предава богатия делфински опит. Делфините нямат книги. Всяко знание трябва да се изцвърчи с писък от един на друг, да се покаже с пример.
Патер Себастиан я видя ясно под водата. С един замах тя хвана отзад една бодлива скорпена и следвана от сина си, се спусна към дупката, където се бе скрила избягалата им змиорка. И там започна да тика шипестата риба в отвора. При тая неочаквана поява на опасните шипове змиорката излетя като куршум навън. Делфинчето чакаше само това. Захапа я през средата, а майка му пусна на свобода изгубилата ума и дума скорпена. Повече не им бе нужна. А бодлите й, изглежда, не бяха по делфинския вкус.