Читать «Тигрицата на океана» онлайн - страница 69

Милата! Не стига, че я бе спасила от бурята. Ами сега беше поела върху си и грижата на ангел хранител. Как бе успяла да прецени, че приятелката й не може да се сдобие сама с храна?

Какъв „инстинкт“ — както казват учените — й го бе подсказал? И можеше ли да се нарече така тоя низ от необясними постъпки, тая снизходителна грижа към същество не от своя род, към по-слабо чуждо същество?

Ева се озърна. Преди малко бе видяла изхвърлено върху чакъла острие на акула трион. То можеше да й свърши хубава работа сега, така, без нож, без нищо. Намери го скоро, встрани от мястото, където лежеше куклата. С негова помощ отряза късче от рибата. Сложи го в уста. Какъв противен вкус! Но трябваше! Защото освен от храна имаше нужда и от вода. Ален Бомбар препоръчва сурова риба или изцеден сок от нея.

Успя да глътне само една хапка. Повече не можа. И се сети за другото. Имаше часовник, чието стъкло беше изпъкнало. Знаеше, че ако го напълни с вода, то се превръща в лупа. С тая лупа щеше да запали огън от изхвърлените по камънаците вече изсъхнали водорасли и съчки. Щеше да се нахрани добре с печена риба.

И всичко това благодарение на Хекуба.

18.

То беше божа казън, то беше гняв Саваотов! Да беше Содом или Гомор, Бог не би ги наказал тъй жестоко. А то — едно малко туземно селище, което още не бе вкусило от покварата на големия град. Имаше само два велосипеда и толкова транзистора. Но патер Себастиан заповяда и тях да захвърлят в морето. Та да не остане никакво творение на Изкусителя, да отклони някак от паството си връхлетялото зло.

Нов беше за тия места мисионерът, дошъл от вътрешността на страната да помага на бедните си братя. Да ги учи на четмо и писмо, та да разбират сами що пише в Светите книги. Да проумеят самите те силата на Разпнатия, да молят сами от Божията майка помощ и крепкост за понасяне на страданията. Да следват Христовите повели, тъй чужди за техните все още езически душици.

Намразиха го ония, дето раздаваха тук закон и правда, своя закон и своята правда. Задето винаги оневиняваше с незнание простъпките на енориашите си; задето изобличаваше всеки опит на дошлите търговци да излъжат в цената тия прости деца на природата. Задето все намираше довод да не допусне ни хотел, ни завод да замърсят нито душите, нито водите на своите хора.

Види се, не ги бе опазил. Някакъв грях тежеше, страшен грях! Негов или техен, или на дедите им. Та чак сега ги осъждаше. А отде да знае — дали не и заради ония киноснимачи, които той не прогони. Ония нарушители на божия ред, които е трябвало да прогони. Да сбере цялото село и с камъни да ги пребият. Както в библейски времена?

Та как не го позна? Кой друг можеше да бъде техният „шеф“ освен самият Велзевул? Тъй отвратителен на лице, едноок и куц! С такива сквернословия! Навярно оттам идеше всичко. Задето патер Себастиан изтърпя богохулствата му. И не защити, както се полага, вярата си.

Те бяха докарали и болестта, и стихията. Веднага след отплаването им. Отначало неколцина само хремясаха, повтресе ги, покашляха. Та и патер Себастиан с тях. После налетя ураганът, помете половината колиби, изкорени кокосовите палми, издави кокошките и прасетата. Дори две жени отнесе с вълните.