Читать «И какво ще стане с мен?» онлайн - страница 93

— Това означава, че може отново да ни изнудвате.

— Мистър Крейн! Уверявам ви! Половин милион напълно ни задоволява, нали, Пам?

— Ако ти си доволен, Хуан, тогава и аз съм доволна.

— Бъдете спокоен, мистър Крейн. Кога ще са готови парите?

— Вдругиден.

— Съвсем задоволително, но не и по-късно. Донесете облигациите тук в десет часа. Не закъснявайте. Трябва да хванем самолета.

Съпроводи ме до вратата.

— Какъв късметлия сте, мистър Крейн.

Погледнах го втренчено.

— Така ли мислите?

— А вие? — И той ми се поклони, докато излизах.

Върнах се в апартамента си и се обадих на Вики.

— Облигации? — Последва пауза. — Добре, ще ги осигуря. Сам ще ти ги донесе утре вечерта. — И тя затвори.

Оставих слушалката и се загледах през отворения прозорец. Имаше нещо толкова необичайно в тази сделка, че започнах да се безпокоя. Бях очаквал тази жена да избухне гневно, но тя не избухна. Бих се хванал на бас, че надали ще се раздели с половин милион долара, и все пак тя смирено се бе подчинила.

Опитах да се самоубедя, че тя имаше да губи толкова много, че половин милион долара бяха приемлив откуп. Беше ужасно богата — като съпруга си, така че такава сума за нея беше като сто долара за мен, и все пак нещо не се връзваше. Беше толкова нетипично. Докато седях и съзерцавах залеза, бъдещето ми започна да се разпада.

Хапнах, разходих се из града, после се върнах и си легнах. Не можех да заспя. Около 2:00 ч. вече не издържах на разните мисли. Взех три сънотворни и те ми донесоха забравата, от която имах нужда.

Спах до обед. Останалата част от деня ми се стори безкрайна. Чудех се къде да се дяна. Помислих си за Вики и изведнъж я пожелах физически, но знаех, че с това е свършено. Щракването й с пръсти и безразличието, изписано в студените й теменужени очи, ми го бяха показали красноречиво.

Слязох в бара, пих двойно уиски с лед и си поръчах един сандвич с пилешко. С мъка го изядох. Подкарах към плажа. Кукличките бяха там, но те вече не ме интересуваха. Седях в колата и гледах втренчено морето, докато не започна да се смрачава. Мислите ми ме измъчваха. После се върнах в апартамента си и включих телевизора.

Следващият ден беше абсолютно копие на предишния. Непрекъснато си повтарях, че трябва да се отпусна. Минеше ли и той, щяхме да се отървем от Олестрия. Тогава щях да се представя пред Уес Джексън и да започна работа. Бях сигурен, че щом веднъж започнех да работя, всичко това щеше да остане зад гърба ми. Опитах се да си мисля какво щях да правя, след като поемех летището. Дори си записах няколко бележки, но умът ми беше другаде.

Около 19:00 ч. на вратата ми се позвъни. Пуснах Сам да влезе. Подаде ми издут плик.

— Как е тя, Сам? — попитах, взимайки плика.

— Добре е, мистър Крейн. Винаги ще бъде добре. — Той пристъпи неспокойно. — Предполагам, че трябва да се сбогувам. Местя се.

— Какво искаш да кажеш?

Той се усмихна тъжно.

— Мисис Есекс вече няма нужда от мен.

— Искаш да кажеш, че те е уволнила?

— Точно така, мистър Крейн.

— И какво ще правиш? — Бях потресен.