Читать «Внимавай с жените...» онлайн - страница 35

— Това там твое ли е? — посочи към пода тя.

Отлично. Въпросът беше зададен съвсем естествено, с най-обикновен тон. Заблуди Паркър напълно, почти успя да заблуди и мен. Той се наведе и тилът му подканващо се оголи. Миг по-късно беше проснат на пода, без да успее да издаде дори звук.

Тя отстъпи крачка назад и изпусна палката, после скри лице в ръцете си.

— Майсторски замах — рекох. — Хареса ми.

Тя рязко се обърна.

— И сега какво? — издържах на втренчения поглед аз.

Продължаваше да ме гледа, после изведнъж се развълнува.

— Какво друго можех да направя? Не мога да им позволя да те измъчват до смърт!

— Правилно — рекох. — Няма ли да ме отвържеш?

Тя се втурна към бюфета, намери нож в едно от чекмеджетата и се върна при мен.

— Отвън имам кола — зае се да реже въжето тя. — Ех, ако знаех къде да отида!

— Искаш да дойдеш с мен, нали? — Знаех, че не може да остане тук, след като беше халосала Паркър, но исках да го чуя от собствената й уста.

— Какво друго мога да направя? — нетърпеливо отвърна тя. — Ако Корнелиъс ме докопа след това, което сторих, сигурно ще ме нареже на парчета!

Хвърлих на пода остатъците от срязаното въже и с олюляване се изправих.

— Добра работа — рекох и леко попитах подутата си шия. — Още като те видях, бях сигурен, че двамата ще направим превъзходен екип. — После с мъка се довлякох до бюфета, хванах една висока чаша и я напълних с уиски. Преминаването му през хранопровода предизвика доста болка и неприятни усещания, но веднъж стигнало в стомаха ми, то ми даде силата, от която имах нужда в момента. — После ще говорим, сега ми кажи къде държи дрехите си Паркър, защото не мога да остана в този вид.

— Вратата на втория етаж: точно срещу стълбите. Той ще се оправи ли?

— Разбира се. Ще поспи няколко часа и ще бъде като нов. Чакай ме, няма да се забавя.

За десет минути успях да се измия и да облека един от най-скромните костюми на Паркър. Беше ми малко тесен в раменете, но вършеше работа. Изранената си шия прикрих с бяло копринено шалче. Главата ме болеше, имах чувството, че вратът ми току-що е излязъл от изстисквачка за бельо, но иначе бях окей.

Изтичах надолу по стълбите и се втурнах в дневната. Тя беше там и ме чакаше. Лицето й беше бледо и напрегнато. Хвърлих бързо поглед към Паркър. Беше все така неподвижен, още часове щеше да нанка.

— Готово — усмихнах й се аз.

— Къде отиваме?

— В Санта Медина. Там ще решим какво да правим по-нататък… Все още не знаем нищо един за друг… Ще си вземеш ли нещо?

— Сакът ми е в колата.

— Звучи ми като предварителна подготовка…

— Реших какво да направя в момента, в който Корнелиъс излезе…

Сърцето пак започна да блъска ребрата ми.

— Питам се защо направи всичко това? — рекох. Тя извърна глава и не отговори.

Изчаках необходимото време и подхвърлих:

— Май е време да тръгваме.

— Целуни ме — прошепна тя.

Това реши въпроса. Привличането й беше неотразимо. Когато ме отблъсна от себе си, краката ми съвсем видимо трепереха.

— Хайде — насочи се към вратата тя.

Принудихме се да прекъснем пътешествието още преди да сме го започнали. Сложил крак на най-долното стъпало, пред входа стоеше Горман и изненадано ни зяпаше. И нашата изненада не беше по-малка, но аз все пак го изпреварих с бъркането в джоба.