Читать «Внимавай с жените...» онлайн - страница 23

— Дръж кутията — прошепна Паркър. — И внимавай с нея!

Легнах по корем и протегнах ръка. Пръстите ми скоро я напипаха.

— Готово — рекох и я дръгнах нагоре. Пъхнах я във вътрешния джоб на якето и добавих: — Оттатък е тъмно като в рог. Ще изгубя доста време, докато намеря пътя.

— Няма — нетърпеливо отвърна Паркър. — На няколко метра от стената има пътечка караш по нея и тя ще те отведе точно до задния вход. Дръж вдясно и не можеш да се изгубиш.

— Доста добре си проучил терена, а? — подхвърлих аз, после прехвърлих въжето от другата страна на стената и започнах да се спускам надолу.

Стоях в мрака Ръката ми опираше в стената, а краката ми потънаха в гъстата трева. Чувах единствено собственото си дишане и блъскането на сърцето в гърдите си. Дойде време да реша какво да правя. Възможностите не бяха кой знае колко много. Бих могъл да постоя тук известно време, после да се прехвърля обратно и да кажа на Паркър, че не съм успял да отворя сейфа или пък че прекалено добре го охраняват. Другият вариант е да опитам да проникна в къщата, рискувайки да се натъкна на кучето или охраната.

Ако ме пипнат с пудриерата, нищо не може да ме отърве от Редфърн. Но бях любопитен. Умник като Горман едва ли ще похарчи хиляда и петстотин долара, за да отърве от неприятности някаква мадама. Просто не е този тип. Пудриерата или онова, което нека да измъкне от сейфа на Брет, положително си струва мангизите. Друго обяснение няма. След като струва толкова за него, за мен би трябвало да е съ-щото. Беше ми дошло до гуша от Сан Луис Бийч, писна ми да ме подритват насам-натам, писна ми да се мотая без пукната пара в джоба. Ако си използвам главата както трябва, от тая работа мога да измъкна куп пари — достатъчно да си почивам няколко години напред. Струваше си да рискувам. Затова реших да вървя.

Всичко това ми отне не повече от пет секунди, а на шестата вече бях на пътечката и пристъпях към къщата. Благодарение на гумените подметки се движех по-тихо от призрак, постоянно спирах и се ослушвах. Вървях приведен и без да бързам. В едната си ръка държах фенерчето, а в другата — оловната тръба. След известно време горичката свърши. Вляво от мен се издигаше тъмната грамада на къщата — огромен каменен блок, едва очертаващ се на фона на нощното небе. Никакви светлини.

Продължих да следвам пътечката, която обикаляше поляната. В главата ми се въртеше една мисъл — за песа. Никак не е приятно да се разхождаш с-подобна мисъл в пълен мрак. Защото полицейските кучета не лаят, движат се бързо и безшумно, със снижен към земята корем, за пръв и последен път разбираш, че ти правят компания в момента, в който зъбите им те докопват за гърлото. Ризата залепна за гърба ми. Когато стигнах края на пътечката, нервите ми почти се виждаха през настръхналата кожа. Бях пред къщата. Пътеката свършваше до сгъналата към терасата. От архитектурната скица знаех, че за да стигна до задния вход, трябва да прекося тази тераса, да изкача още няколко стъпала към втора, да премина покрай широките френски прозорци и да свия зад ъгъла. А веднъж стъпил на терасата, щях да съм толкова при-крит, колкото голата танцьорка с балони, оказала се изведнъж без тях.