Читать «Внимавай с жените...» онлайн - страница 22

Дишах тихо в мрака. Дори в този момент не бях решил какво да правя. Не исках да влизам там. Знаех, че прескоча ли стената, ще трябва да внимавам във всяка стъпка. Малка грешка, и дълго ще се разхождам между стените на затвора. Редфърн ще направи салто, ако може да ме натика там. Нали отдавна чака да пристъпя чертата!

Паркър включи мъждивата светлина на таблото. Виждах само ръцете му. Главата и раменете се очертаваха като неясни сенки.

— Ето ти комбинацията на сейфа — рече. — Лесно се запомня, но въпреки това съм ти я записал. Пълно завъртане надясно, половин обратно: после още веднъж пълно завъртане надясно и половин оборот напред. Между всяко завъртане трябва да правиш пауза, за да се наместят зъбците. Не бързай. Единственият начин да отвориш сейфа е да бъдеш търпелив.

Подаде ми листчето.

— А мангизите? — попитах.

— Само пари са ти в главата! — раздразнено изръмжа той. Не беше прав, но сега не беше нито времето, нито мястото да му разказвам нещичко за Вида Ръкс. — Ето, вземи и мисли за това, което трябва да вършиш!

Нагънах двете стодоларови банкноти и ги пъхнах в табакерата си. Сега беше моментът да му друсна един в зъбите, да го изритам от колата и да си вдигам чуковете. Но много ми се искаше да видя Вида още веднъж. Все още чувствах устните й върху своите.

— Кутийката с пудра е на втората лавица на сейфа. Не можеш да не я забележиш. Златна, дебела около сантиметър. Знаеш какво представлява пудриера, нали? Стотици жени имат такива. На нейното място ще оставиш кинжала.

— Сума неприятности щяхме да си спестим, ако онова бебче беше нанкало с верига на глезена — рекох. — Подарявам ти идеята, можеш да й я предадеш.

Той отвори вратата и се плъзна навън. Аз го последвах. Можех да различа единствено върха на стената. Замръзнахме на място и известно време напрегнато се ослушвахме. Нищо, нито звук. Дали псето е отвързано? При тази мисъл неволно потръпнах.

— Готов ли си? — нетърпеливо просъска Паркър. — Трябва да приключим, преди да изгрее луната.

— Да — рекох и вдигнах оловната тръба. Много ми се искаше да имах пищов.

Той разви въжето и ми подаде куката. На третото хвърляне успях да я закача здраво за бодливата тел.

— Хайде, чао — рекох. — Дръж си ушите отпушени, защото може би ще се наложи да изляза доста по-бързо, отколкото влизам.

— Не допускай грешки, Джаксън — процеди Паркър. Не виждах лицето му, но бях сигурен, че стиска зъби. — Ако не донесеш пудриерата, няма да видиш нито цент повече!

— Сякаш не знам! — отвърнах и се залових за въжето. — Взе ли кинжала?

— Ще ти го подам горе. Внимавай да не го удариш някъде. Не трябва да има следи по него.

Започнах да се набирам по въжето и скоро стигнах до бодливата тел. Забих пети във възлите и извадих клещите. Телта беше изпъната като струна и трябваше да внимавам да не отскочи и да ме шибне през лицето. След известно време приключих и с нея.

— Окей — промърморих към мрака под краката си, изтеглих се още малко нагоре и седнах на стената. Погледнах към къщата, но не видях нищо. Все едно, че гледах в пропаст, дълбока цяла миля.