Читать «Внимавай с жените...» онлайн - страница 19

Не знам защо, но останах с впечатлението, че й въздействам така, както и тя на мен. Не бях сигурен, но имах чувството, че съм запалил някаква искрица в душата й. Искрица, която се нуждае от доста духа-не, за да се разгори.

Претендирам, че имам известен опит с жените. Те са ми доставяли много удоволствие и много мъка. Странни животинки са, човек никога не знае къде точно се намира с тях… А и те самите нерядко се чувстват по същия начин. Излишно е да се опитваш да разбереш какво точно ги кара да тиктакат — просто няма начин! Настроенията им са далеч повече от деветте живота на котките и единствената ти надежда е да улучиш точно онова, което ти върши работа, при това да го улучиш бързо и решително. Изпуснеш ли момента, свършен си! Освен ако не си от онези типове, дето си падат по бавния подход и имат за губене седмица, месец, а дори и година. Аз не съм от тях. Аз обичам светкавичната атака, която винаги ги хваща неподготвени. Като изстрел в гърба.

Заобиколих басейна и се приближих до нея. Тя продължаваше да стои като статуя, ръцете й бяха отпуснати в скута. Вече можех да доловя аромата на парфюма й. Не бих могъл да го назова по име, но беше хубав парфюм. От тези, които бързо ти завъртат главата.

Внезапно сърцето ми заблъска в гръдния кош, устата ми пресъхна. Стоях на крачка зад нея и чаках. Имах чувството, че всеки момент ще пипна оголена жица, убийствен ток ще премине по тялото ми и няма да мога да се откъсна от нея. После главата й се повдигна, лицето й започна да се извръща към мен. Поех я в прегръдката си и устните ни се сляха. Бях улучил точно настроението, което ми трябваше. Цели пет секунди не помръднахме. Полуотворените й устни бяха твърди, дъхът й леко докосваше гърлото ми. Пет секунди. Време, достатъчно да усетя великолепието на младото стегнато тяло, плътно притиснато до моето, нежната ръка, увила се около врата ми, пръстите на другата, вплели се в моите… После рязко ме отблъсна. Китките й наистина бяха стоманени.

Погледнахме се в очите. Нейните — пъстри и със странни лилави оттенъци — бяха равнодушно спокойни като гладката вода на басейна.

— Винаги ли работиш с такава бързина? — попита тя и пръстите й леко докоснаха устните ми.

Тежестта в гърдите ми беше толкова голяма, че с мъка си поемах дъх. Когато все пак успях да проговоря, всяка жаба би завидяла на гласа ми.

— Стори ми се, че точно с това трябва да започнем — рекох. — Някой друг път ще продължим.

Тя преметна крака през парапета и се изправи. Тъмнокосата главица стигаше точно до рамото ми. Стоеше много изправена и малко вдървена.

— Може би — отлепиха се устните й. Миг по-късно вече се отдалечаваше. Гледах след нея. Тялото й бе стройно и грациозно. Не се обърна. Гледах я, докато изчезна в къщата. После седнах на парапета и запалих цигара. Ръцете ми бяха „стабилни“ като лист трепетлика.

Прекарах целия следобед там, край басейна, в който плуваха водни лилии. Нищо не се случи. Никой не дойде при мен. Никой не ме наблюдаваше през прозорците. Разполагах с всичкото време на света да обмисля това, което ми предстоеше вечерта — да се изплъзна на пазачите и кучето, да се прехвърля незабелязано през високата стена, да отворя сейфа. И пет минути не отделих на подобни мисли. Защото мислех за Вида Ръкс Когато слънцето се плъзна зад високите борове и сенките им по поляната се удължиха, аз продължавах да мисля за Вида Ръкс. За същото мислех и когато от къщата излезе Паркър и тръгна към мен.