Читать «Самоличност» онлайн - страница 48

— Съгласна съм. И аз мисля, че промените са вредни. В такъв случай наш дълг би било да предпазим света от промени. Уви, светът не спира лудото си развитие…

— … в което човекът е обикновен инструмент — прекъсна я Льороа. — Изобретяването на локомотива съдържа в зародиш плана на самолета, който неизбежно води към космическата ракета. Тази логика е част от самите неща, с други думи, тя е част от божествения план. Дори изцяло да замените човечеството с друго, не можете да спрете еволюцията, която води от велосипеда към ракетата. Човекът не е автор на тази еволюция, а само изпълнител. При това жалък изпълнител, защото не е наясно със смисъла на това, което изпълнява. Този смисъл не е наше достояние, той е достояние само на бог и ние сме тук, за да му се подчиняваме, та да може да върши каквото си иска.

Шантал затвори очи. Една странна дума се появи в главата й и изпълни съществото й — думата „смешение“. Безмълвно произнесе за себе си: „смешение на идеите“. Как толкова противоположни мнения могат последователно да се настанят в един ум, както две любовници в едно легло? Едно време тя почти се възмущаваше от това, а сега е очарована — защото знае, че противоречието между някогашните схващания на Льороа и сегашните му проповеди няма никакво значение. Защото всички идеи са една стока. Защото всички твърдения и мнения са равностойни, могат да се докоснат, да се срещнат, да се погалят, да се смесят, да се поопипат, да се понатиснат, да се съешат.

Мек и леко треперещ глас се обади срещу Шантал:

— Но в такъв случай защо сме тук? За какво живеем?

Бе гласът на изисканата дама, седнала до Льороа, когото обожаваше. Шантал си представя, че сега Льороа е заобиколен от две жени, между които ще трябва да избира — една романтична дама и една цинична дама. Тя чува умолителното гласче — романтичната дама отказва да се раздели с хубавите си предразсъдъци, но (според фантазиите на Шантал) ги защитава с непризнатото желание да ги види принизени от демоничния герои, които в този момент се обръща към нея:

— За какво живеем? За да снабдяваме бог с човешка плът. Защото, драга моя, Библията не иска от нас да търсим смисъла на живота. Тя иска от нас да се плодим. Обичайте се и плодете се. Разбирате ли, смисълът на „обичайте се“ е определен от „плодете се“. „Обичайте се“ ни най-малко не означава благотворителна, милосърдна, духовна или сантиментална любов. Означава просто „любете се!“, „съвкупявайте се!“ (Той смекчава тона си и се навежда към нея.)… „чукайте се!“ (Като предан ученик, дамата покорно го гледа в очите.) В това и само в това се състои смисълът на човешкия живот. Всичко останало са дивотии.

Разсъждението на Льороа е жестоко като бръснач и Шантал се съгласява с него — любов-екзалтация, любов-вярност, любов-страстна привързаност към едно-единствено същество, не, няма такова нещо. Ако има, то е в качеството му на самонаказание, на умишлена слепота, на бягство в манастир. Казва си, че дори да съществува, любовта не трябва да съществува, и в тази мисъл няма горчивина, напротив, има блаженство, което се разпространява по цялото й тяло. Сеща се за метафората с розата, която преминава през всички мъже, и си казва, че е живяла в любовен зандан, че е вече готова да се подчини на мита на розата и да се слее с опияняващия й аромат. На този стадий от размислите си Шантал си спомня за Жан-Марк. Дали е останал вкъщи? Дали е излязъл? Задава си тези въпроси без всякакво вълнение, сякаш се пита дали вали в Рим и дали в Ню Йорк времето е хубаво.