Читать «Самоличност» онлайн - страница 43

Всъщност кой е по-силният? Когато и двамата се намираха в земята на любовта, може би той. Но щом земята на любовта изчезна изпод краката им, тя стана силна, а той слаб.

37

На тясното си легло тя не спеше така добре, както си мислеше той. Сто пъти се събуди и сънува неприятни и несвързани сънища, нелепи, незначителни и мъчително еротични. След всяко събуждане изпитваше смущение. Ето, мислеше си, една от тайните в живота на жената, на всяка жена, тази нощна похотливост, която прави подозрителни всички обещания за вярност, всяка чистота, всяка невинност. В нашия век хората не обръщат внимание на това, но Шантал си представя Клевската принцеса или целомъдрената Виржини на Бернарден дьо Сен-Пиер, или света Тереза от Авила, или майка Тереза, която с пот на чело обикаля света, за да прави добро, представя си ги как излизат от нощите си като от клоака, пълна с непризнати, невероятни, тъпи пороци, за да си възвърнат през деня девствеността и добродетелите. Такава бе нощта й — няколко пъти се събуждаше, винаги след странни оргии с мъже, които не познаваше и от които се гнусеше.

Рано сутринта, за да не потъне пак в тези нечисти удоволствия, тя се облече и подреди в малък куфар някои необходими за кратко пътуване вещи. Тъкмо бе вече готова, и видя Жан-Марк по пижама на вратата на стаята си.

— Къде отиваш? — попита той.

— В Лондон.

— Какво? В Лондон ли? Защо в Лондон?

Тя каза отчетливо:

— Много добре знаеш защо в Лондон.

Жан-Марк се изчерви.

Тя повтори:

— Знаеш, нали?

И погледна лицето му. Каква победа за нея, да го види, него, изчервен! С пламнали бузи той каза:

— Не, не знам защо в Лондон.

Тя продължаваше да се наслаждава на червенината му.

— Имаме колоквиум в Лондон — каза. — Вчера научих. Разбираш, че не съм имала нито възможност, нито желание да ти кажа.

Бе сигурна, че той няма да й повярва, и се радваше, че лъжата й е толкова прозрачна, така безсрамна, нахална, враждебна.

— Извикала съм такси. Ще дойде всеки момент. Трябва да слизам.

Усмихна му се, както човек се усмихва за довиждане или за сбогом. И в последния момент, сякаш неволно, сякаш без да иска, постави дясната си ръка на бузата му — кратък жест, който не продължи повече от секунда-две. После му обърна гръб и излезе.

38

Той усеща на бузата си допира на ръката й, по-точно допира на върховете на трите й пръста като студена следа, все едно, че го е докоснала жаба. Ласките й винаги са били бавни, спокойни, винаги му се е струвало, че искат да удължат времето. А трите пръста, бегло допрели се до бузата му, не бяха ласка, бяха напомняне. Сякаш отнесена от някаква буря, от някаква вълна, тя разполага само с този светкавичен жест, за да му каже: „Все пак бях тук! Минах оттук! Каквото и да се случи, не ме забравяй!“.