Читать «Самоличност» онлайн - страница 41

Тупурдията в стаята на Шантал се усилва. Зълвата вика: „Тихо!“, но гласът й — по-скоро весел, отколкото сърдит — сякаш желае не да усмири крясъците, а да се присъедини към ликуването.

Шантал загубва търпение и влиза в стаята си. Децата се катерят по креслата, но тя не ги вижда; вцепенила се е и гледа гардероба; вратата му е широко отворена; на пода пред нея са разпръснати сутиените й, пликчетата й и посред тях — писмата й. Едва после забелязва, че най-голямото момиченце си е увило сутиен около главата, така че чашката, предназначена за гърдата, стърчи върху косите й като казашки калпак.

— Вижте я само!

Зълвата се смее, като приятелски държи Жан-Марк за рамото.

— Гледайте, гледайте! Истински маскарад!

Шантал вижда хвърлените на пода писма. Кръвта се качва в главата й. Само преди час е напуснала кабинета на графолога, където са се отнесли с нея презрително, а тя, предадена от пламналото си тяло, не е могла да им се противопостави. До гуша й е дошло да се чувства виновна — тези писма не са вече смешна тайна, от която би трябвало да се срамува; оттук нататък те символизират неискреността на Жан-Марк, коварството му, предателството му.

Зълвата забелязва ледената реакция на Шантал. Без да спре да говори и да се смее, тя се навежда над детето, развързва сутиена и кляка да събере бельото.

— Не, не, моля те, остави — твърдо й казва Шантал.

— Както искаш, както искаш, смятах да ти помогна.

— Знам — казва Шантал и поглежда зълва си, която отново се обляга на рамото на Жан-Марк.

Шантал има чувството, че двамата си подхождат, че образуват съвършена двойка, двойка надзиратели, двойка шпиони. Не, тя няма никакво намерение да затваря вратата на гардероба. Оставя я отворена като доказателство за обира. Казва си: този апартамент е мой и имам огромното желание да бъда сама в него; да бъда изключително, страхотно сама. И казва високо:

— Този апартамент е мой и никой няма право да ми отваря гардеробите и да рови в личните ми вещи. Никой. Казах: никой.

Последната дума е предназначена по-скоро за Жан-Марк, отколкото за зълвата. Но за да не се издаде пред натрапницата, тя се обръща само към нея:

— Моля те, тръгвай си.

— Никой не ти е ровил в личните вещи — отбранително казва зълвата.

Вместо отговор Шантал показва с глава отворения гардероб, разпръснатото на пода бельо и разхвърляните писма.

— Господи, просто децата си поиграха малко! — казва зълвата, докато децата, сякаш усетили гневът да трепти във въздуха, дипломатично мълчат.

— Моля те — повтаря Шантал и й показва вратата.