Читать «Самоличност» онлайн - страница 38

Докато слизаше по стълбите, за да пусне писмото в кутията, Жан-Марк чу кресливи гласове. Долу пред звънците видя жена с три деца. За да стигне до кутиите, окачени на стената отсреща, трябваше да мине покрай тях. Когато се обърна, забеляза, че жената натискаше звънеца, на който бяха написани неговото и на Шантал имена.

— Търсите ли някого? — попита той.

Жената каза името му.

— Това съм аз!

Тя отстъпи една крачка и го погледна с демонстративно възхищение.

— Това сте вие! Ах, колко съм щастлива да се запозная с вас! Аз съм зълвата на Шантал!

34

Не му оставаше друго, освен да ги покани да се качат.

— Не искам да ви досаждам — каза жената, когато влязоха в апартамента.

— Не ми досаждате. Впрочем Шантал няма да се забави.

Зълвата започна да говори. От време на време хвърляше поглед към децата, които седяха мирни, срамежливи и едва ли не слисани.

— Радвам се, че Шантал ще ги види — каза тя и погали едното по главата. — Дори не ги познава, родиха се след като си отиде. Тя обичаше децата. Вилата ни беше пълна с деца. Съпругът й бе по-скоро противен — не би трябвало да говоря така за брат си, но той отново се ожени и вече не се виждаме.

После се засмя.

— Всъщност винаги съм предпочитала Шантал пред мъжа й!

Тя отново отстъпи и огледа Жан-Марк с колкото възхитен, толкова и предизвикателен поглед.

— Успяла е в края на краищата да попадне на мъж! Дойдох да ви кажа, че сте добре дошъл у дома. Ще се радвам, ако дойдете и ни върнете нашата Шантал. Къщата е отворена за вас, винаги можете да заповядате.

— Благодаря.

— Висок сте, това много ми харесва. Брат ми е по-нисък от Шантал. Винаги съм имала чувството, че му е майка. Наричаше го „мишчице“, представяте ли си, беше му прикачила женски прякор! Винаги си представях (тя избухна в смях), че го държи на ръце, люлее го и му шепне „мишчице, мишчице“!

Направи няколко танцови стъпки с опънати напред ръце, сякаш носеше бебе, и повтори:

— Мишчицата ми, мишчицата ми!

И продължи още малко да танцува, изисквайки в отговор смеха на Жан-Марк. За да я задоволи, той изимитира усмивка и си представи Шантал с човек, когото нарича „мишчица“. Зълвата продължаваше да приказва, а той не можеше да се отърве от ужасяващия го образ — Шантал, която нарича някакъв мъж (по-нисък от нея) „мишчицата ми“.

В съседната стая се чу шум. Жан-Марк осъзна, че децата вече не са при тях. Ето я стратегията на завоевателите — под маската на своята незначителност те бяха успели да се промъкнат в стаята на Шантал. Отначало са тихи като тайна армия, после, след като дискретно затворят вратата след себе си, започват да вдигат аларма.

Жан-Марк се разтревожи, но зълвата го успокои.

— Няма нищо. Това са деца. Играят си.

— О, да — каза Жан-Марк, — виждам, че си играят.

И се отправи към размирната стая. Но зълвата го изпревари. Тя отвори вратата — децата бяха превърнали един въртящ се стол във въртележка. Едното се бе проснало по корем върху седалката и се въртеше, другите две го наблюдаваха и крещяха.