Читать «Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)» онлайн - страница 47

Мусолини между другите «изключителни фашистки закони» също издаде специален закон за чиновниците под неточното название Закон за бюрокрацията. Чрез него той затвърди завладяването на на държавните постове от членовете на фашистката партия. Този закон по същество поставяше чиновника пред дилемата: или да стане член на фашистката партия (ако не е такъв) и да работи като активен фашист, или да си подаде оставката. Законът предвижда незабавно отстраняване на чиновниците, които «явно или скрито действуват или бездействуват против правителството» (112–52).

Според разясненията, дадени в текста на закона, фашистката държава не може да търпи чиновници, които са против правителството, защото при фашисткото управление «правителството и държавата» са неделими и онзи, който се обяви против фашисткото правителство, се обявява против фашистката държава и фашисткия режим. Следователно, той не може да бъде на служба в системата на държавния апарат.

Скритата принуда за членуване във фашистката партия е посочена много точно от П.Толиати: «Какво представлява в днешна Италия членът на фашистката партията? Част от нейните членове е политически активна, има поръчения, изпълнява политическа функция. Но ако вие се вгледате в болшинството членове, ще видите, че подавляващата част е политически пасивна. Но независимо от това те членуват в партията? Защо? Защото редица принудителни обстоятелства ги заставят да влизат в партията. Природата на тези обстоятелства е от двояк характер: те въздействуват пряко и косвено. Например косвено действуващите обстоятелства се изразяват в това, че принадлежността към фашистката партия се изисква за заемането на каквато и да е длъжност в държавния апарат: за заемането пък на висшите държавни служби членството във фашистката партия е задължително условие.

… По такъв начин вие виждате каква маса хора от дребните и средните слоеве влиза във фашистката партия само защото те работят, само защото те трябва да живеят, а за да живеят, трябва да работят.

Друга форма на принуждение — това е пряката принуда, която се осъществява по отношение на работниците в заводите. Наистина до предписанието — ако искаш да продължиш да работиш, влизай в партията — още не се е стигало. Но например при наемането на работа на двама безработни, единият от които е член на фашистката партия, а другият — не, на фашиста ще се окаже предпочитание.

… При такава форма на принуда става ясно защо много членове на фашистката партия… изглеждат политически пасивни, не се занимават с политика, пък и въобще са слабо обхванати от влиянието на фашизма» (116–80).

Още по-драстични форми достига завладяването на държавни постове от партийни членове в Испания. По свидетелството на Ейбл Плен тук след 1939г. дори учителските места се раздават на партийни членове фалангисти по привилегия независимо от тяхната научна подготовка и образование. Режимът се интересува от едно-единствено качество — учителите да са негови предани и активни поддръжници. «Преподавателският кадър беше съставен… цяла тълпа лошо подготвени фалангисти и други крепители на режима, които бяха възнаграждавани с учителски места независимо от жалката им липса на качества, за да заместят хилядите учители и професори републиканци, които се намират в изгнание, по затворите или бяха изклани» (93–169).