Читать «Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)» онлайн - страница 227

В защита на многопартийността много активно излизат католиците. Професорът по политическо право в университета в Барселона, католикът Хименс де Парга, публично се обяви против забраната на политическите партии в Испания: «Човек по своята природа е общително същество, но действува не изолирано а посредством асоциации. Поради това неговите политически права се осъществяват на практика посредством политическите асоциации, главно чрез политическите партии… Но става дума не за асоциации, създадени от властта, от правителството, в които могат или са длъжни да влязат гражданите. Става дума за правото да се създават такива асоциации, които от самите граждани се считат необходими и свободни както по своето съществуване, така и по своите цели» (26–88).

Комунистите също излизат в защита на многопартийността: «Нашето схващане за парламента — пише Сантяго Карильо — предполага, естествено, една многопартийна система. Официалната пропаганда в нашата страна хули и ругае многопартийността. Не си струва да се води полемика с тази пропаганда: нейните мотивировки са очевидни. Ние, испанците, имаме горчив опит от това, какво представлява в условията на нашата страна ликвидирането на многопартийността. В това отношение може да се каже, че сме научили нещо. Всеки режим, който осигурява свобода на партиите, дори с всичките си слабости ще бъде хиляди пъти за предпочитане пред сегашния.

… Партиите, дори с присъщите им слабости, са демократичен елемент в политическия живот на една страна, тъй като отразяват разнообразните интереси и позиции на различните социални слоеве и класи. Дори онези партии, чиито ръководства са послушни на монополистическия капитал, са принудени, когато се създават широки масови движения на общественото мнение и сред членовете им, да имат предвид в една или друга степен народната воля. От друга страна, съществуването на партии и тяхната политическа пропаганда допринася широките народни маси да се интересуват от живота на страната или в една или друга степен да участвуват в него, т.е. противодействуват на това, което бихме могли да наречем политическо безразличие на народа, от което е заинтересован монополистическият капитал и което той насърчава» (4–88).

Сантяго Карильо счита, че многопартийността е подходяща не само за периода след Франко, също и за изграждането на социализма. «Ние сме казвали неведнъж, че в Испания многопартийността е подходяща даже и за изграждането на социалистическото общество. Това не е никаква маневрена техника от наша страна, а цялостно стратегическо схващане» (46–89). Това се диктува от обстоятелството, че «изграждането на социализма днес не е вече задача изключително на работническата класа, а и на други обществени групи и слоеве; върху идеята, че днес наред с марксистко-ленинските сили, които изразяват мирогледа на научния социализъм, олицетворяван от комунистическата партия, съществуват и други социалистически тенденции, които могат да намерят отражение в други политически партии, чийто принос е абсолютно необходим за създаване на ново общество без експлоатирани и експлоататори» (46–89).