Читать «Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)» онлайн - страница 173

Какво по-хубаво от това, цялата еврейска конкуренция да бъде ликвидирана в името на една толкова «възвишена» обществена цел като запазването на расовата чистота на нацията, нейното спасяване от коварния враг! Но за да се възприеме опасността като реална, трябва тълпите масово да се включат в терористичните антиеврейски кампании. Обществения фанатизъм не може да се изостря чрез раздуването на някаква абстрактна опасност, посочвана от пропагандата. Нужно е самите тълпи да имат съприкосновение с тази опасност и освен това да се ангажират сериозно в борбата с нея. Не случайно нацистите бавеха през цялото време разрешаването на еврейския въпрос, макар да бяха готови да унищожат или изселят евреите още през 1935–1936г. На нацистката тоталитарна държава беше нужна някаква опасност, в името на която да поддържа страшното политическо напрежение на диктатурата и напрежението иска от народа нови жертви.

Тоталитарната държава на Франко също илюстрира този принцип. Макар изминалите три десетилетия от гражданската война да бяха изменили много неща, властта продължаваше до последния момент да разделя изкуствено населението на победители и победени, раздувайки взаимната им омраза. Това винаги е правело силно впечатлиние на онези, които са изучавали фашистката държава. Ейбл Плен пише: «Раните, нанесени от гражданската война, се държаха разтворени по този и безброй други начини, отговорността за които министърът на правосъдието Аунос, бивш посланик в Аржентина, толкова горещ крепител на Фалангата, колкото и американофоб, тайно приписваше на военните. Те от своя страна стоварваха вината върху големците от Фалангата, които на свой ред претендираха, че са безпомощни поради исканията на провинциалните фалангисти. Провинциалните шефове, разбира се, се позоваваха на заповеди от Мадрид.

Въпросът за отговорността на продължаващия терор беше във всеки случай само академически. Всички групировки около Франко наливат масло в огъня на злобата и преследванията» (93–126).

За да се разбере необходимостта на тоталитарната държава от постоянна опасност като претекст за поддържане на напрежението, нека да направим един разбор на случая с Испания. Да допуснем, че пропагандата на Франко не насъскваше «победителите» срещу победените, не разгаряше омразата срещу тях. Само десет години след приключването на гражданската война, т.е. някъде към 1949г., помирението и дори съюзът между победители и победени щеше да бъде факт. Защото като се изключат фалангистката върхушка и високопоставените чиновници от държавната йерархия, огромната маса «победители» нищо не получи от победата. В края на краищата те се оказаха в същото положение, в каквото бяха поставени техните жертви — победените. Но един такъв съюз (или просто самото помирение) би поставил под въпрос необходимостта от съществуване на терор и диктатура, би подкопал тоталитарната система на генерал Франко.