Читать «Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)» онлайн - страница 101
Желю Желев
Организирането на интелектуалците в съюзи не е самоцел. То е преди всичко средство за налагане на партийните идеали и норми на изкуството и литературата. След като фашистката партия има абсолютен политически монопол във всички области на държавния и гражданския живот, тя не може да позволи литература и изкуство, противоречащи на нейните идеали и норми за красиво, прекрасно, грозно, добро, зло, героично, справедливо и пр. Напротив, тя би желала да види своите нравствени и естетически идеали облечени в художествена тъкан.
По силата на това обстоятелство тя се чувствува в правото си да изисква от интелектуалците художествени произведения, изработени съобразно нейния вкус, и същевременно да им поставя задачи. На литература та и изкуството тя гледа като на свое владение точно така, както третира въоръжените сили или образователното дело. Литературата и изкуството биха могли да играят полезна за нея роля само в един единствен случай: ако поемат върху себе си функцията със специфичните художествени средства да възпитават народа в духа и смисъла на фашистката идеология, т.е. да поднасят на народа националсоциалистическата идеали под формата на изкуство. В този смисъл литературата и изкуството биват третирани като своеобразна художествена пропаганда, която за разлика от обикновената има по-голяма трайност и по-силно въздействие. Затова и Валтер Функ, държавният секретар в Министерството на пропагандата, заявява: «Пропагандата и ръководството на културата са в неделимо единство» (151–257). За да могат обаче литературата и изкуството да изпълняват тази мисия, поставя им се като първа задача да се доближат до широката маса, върху която трябва да въздействуват както чрез избора на изобразяваната тема, така и чрез изобразителните средства. Тази първа задача се нарича усвързване на изкуството с народат. «Фюрерът иска немското изкуство да се измъкне от неговата откъснатост от народа — пише д-р Ханс Кинер, — той иска да го върне отново при народа, той иска неговото възпитателно и очистително въздействие по-нататък и настойчиво да се упражнява.
… От немския художник фюрерът иска той да се откаже от своята самозатвореност и да заговори за своята привързаност към народа; и това трябва да се прояви в избора на изобразяваната тема, която трябва да бъде народна и разбираема и да бъде в рамките на националсоциалистическия идеал зя храбро и героично» (178–200).
Социалната мисия, която фашизмът възлага на изкуството (да възпитава народа в духа на партийната идеология), още по ясно е изразена в органа на СС «Черният корпус» в броя му от 25. II. 1937г.: «Възпитателната функция на изкуството е народна педагогика в най-благородния смисъл на тази дума, защото тя пробужда у хората драгоценното, утвърждава живота» (178–200).
В този смисъл пишат всички теоретици и историци на изкуството в Третия райх. Така пишат дори и поетите. «Истинският поет — заявява националсоциалистическият поет Херберт Мюленбах — израства с щастието на своя народ, но същевременно цялата скръб на народа минава през неговото сърце» (180–317).
