Читать «Лираел» онлайн - страница 228

— Нямам представа — каза Сам. Той проследи погледа й, ала успя да види само гладък жълт камък. Но мостът се извисяваше на няколко метра над тях, а осветлението беше лошо. Възможно беше да има много непрогледни отвори, които той просто не можеше да види.

— Не виждам такива, господарке — изръмжа Кучето, след като и то вдигна глава. — Но ние ще прекосим след няколко минути при това течение.

— Знаеш ли как да правиш заклинания върху стрели? — попита Сам Лираел. Течението наистина ги носеше с невероятна скорост и ярката, огрявана от слънцето арка, която се извиваше от другата страна на моста се приближаваше твърде бързо.

— Не — отговори неспокойно Лираел. — Вероятно би трябвало да знам. Доста бягах от часовете по бойни изкуства.

— Добре — каза Сам. — Защо не си разменим местата? Аз ще седна тук и ще управлявам лодката, но зад гърба ми ще има омагьосана стрела. Ти подготви лъка си, за да стреляш. Могет, ти имаш най-добро зрение и ще дебнеш вместо Лираел.

— Ужасното куче, или както там се нарича, може да го направи — заяви Могет откъм носа. — Аз продължавам да спя.

— Ами ако заклинанието не подейства? — възнегодува Лираел. — Ти вече си ранен…

— Ще подейства — каза Сам и стана, така че тя нямаше кой знае какъв избор, освен да се отдръпне от пътя му. — Някога всеки ден тренирах с Гвардията. Само омагьосана стрела може да свърши работа.

— Но тя може би е омагьосана — каза Лираел и бързо смени тетивата на лъка си със суха, която извади от един запечатан с восък плик. От черно-бялата стрела не се носеше аромат на магия, но това не означаваше, че следващата няма да е омагьосана.

— Въпреки това трябва да е по-силна от защитното заклинание — каза уверено Сам — много по-уверено, отколкото се чувстваше всъщност. Неведнъж бе правил защитни заклинания, ала никога по време на истинска битка. Тъчстоун го беше научил на това, когато беше едва на шест години, а стрелите, които изстрелваха, за да го проверят, бяха просто играчки с омекотени глави, направени от изпокъсани стари пижами. По-късно бе преминал към притъпени стрели. Никога не беше боравил с бойна стрела, която би могла да пробие бронирана стомана с дебелина три сантиметра.

Сам седна до румпела и се обърна с лице към кърмата. После започна да търси символите на Хартата, от които имаше нужда. Обикновено използваше меча си, за да очертае заклинанието във въздуха, ала го бяха обучавали да използва ръцете си в случай на нужда, и това вършеше същата работа.

Лираел видя как ръцете и пръстите му се движат бързо и уверено, а във въздуха започваха да блестят символи на Хартата. Те надвиснаха там, светейки непосредствено зад дъгата, която описваха пръстите му. Независимо какъв беше иначе, помисли си Лираел, Сам беше много силен Маг на Хартата. И можеше да се страхува от смъртта и мъртвите, но не беше страхливец. Тя не би искала да седи там, разделяна само със заклинание от острите като бръснач върхове на някоя стрела за арбалет, пътуваща с убийствена скорост. Потръпна. Ако не беше „Откривател“, навярно вече щеше да бъде мъртва, или кръвта й щеше да изтича в капандурите на палубата.