Читать «Кралят на исковете» онлайн - страница 42

— Нещо такова ми трябва — помърмори на себе си Клей, докато гледаше река Потомак под моста.

След като стоически изтърпя най-безплодната сутрин в цялата си кариера, в единайсет и половина Клей излезе от офиса и бавно подкара към хотел „Уилард“, който сега официално се наричаше „Уилард Интърнешънъл“. Във фоайето го пресрещна мускулест млад мъж, който му се стори смътно познат.

— Мистър Пейс е в стаята си — обясни той. — Предпочита да се срещне с вас там, ако не възразявате. — Двамата тръгнаха към асансьора.

— Става — каза Клей, докато се питаше как толкова лесно го бяха познали.

Докато асансьорът се изкачваше, двамата се опитваха да не се поглеждат. Кабината спря на седмия етаж и придружителят на Клей почука на вратата, на която пишеше „Апартамент Теодор Рузвелт“. Вратата моментално се отвори и в рамката й се появи самият Макс Пейс, делово усмихнат. Беше на около четирийсет и пет, с вълниста тъмна коса и тъмни мустаци, с черни джинси, черна тениска и островърхи черни ботуши. Холивуд гостуваше на „Уилард Интърнешънъл“. Мъжът не приличаше точно на корпоративния посредник, когото Клей бе очаквал да види. Още докато се ръкуваха, той си каза, че трябва да е готов на всякакви изненади.

Бодигардът бе отпратен с поглед.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Макс Пейс, докато го въвеждаше в овалния салон с мраморен под.

— Няма проблем — каза Клей, докато обхождаше с поглед апартамента; от салона във всички посоки водеха врати. — Не е лошо тук.

— Смятам да остана още няколко дни — каза Пейс. — Казах си, че можем да хапнем горе, ще поръчаме рум сървис, за да си поговорим на спокойствие.

— Нямам нищо против — отвърна Клей. Хрумна му един въпрос, който повлече след себе си и други. Как така един вашингтонски ловец на мозъци можеше да си позволи този чудовищно скъп апартамент? Защо нямаше офис някъде наблизо? И защо му беше нужен бодигард?

— Имате ли предпочитания към нещо конкретно?

— Аз съм лесен.

— Тук предлагат един нелош специалитет, сьомга с малки калмарчета. Вчера го поръчах, струва си.

— Ще го опитам. — Точно сега Клей би опитал всичко, защото умираше от глад.

Макс вдигна телефона, докато Клей поглъщаше гледката към Пенсилвания Авеню. Когато обедът бе поръчан, двамата седнаха до прозореца и бързо обсъдиха времето, последната поредица загуби на „Ориолс“, все по-западащата икономика. Пейс изглеждаше доста начетен; явно не му представляваше трудност да разговаря на всякакви теми. Беше и доста развит физически и явно държеше хората да го забелязват. Тениската му беше изпъната на гръдния кош и раменете и всеки път, когато поглаждаше мустаците си — а той го правеше често, — бицепсите му се свиваха и разпускаха.

Приличаше повече на каскадьор, отколкото на ловец на мозъци за големите фирми.

След като побъбриха десетина минути, Клей го запита:

— Тези две фирми, за които споменахте… Кажете ми нещо повече за тях.

— Те не съществуват — каза Макс. — Признавам, че ви излъгах. Същевременно ви обещавам повече да не го правя.

— Вие не сте ловец на мозъци, така ли?