Читать «Кралят на исковете» онлайн - страница 10

— Чух какво си говорят прокурорите — каза тя. — Поредното улично убийство, но с доста спорен мотив.

— Няма да е първият подобен случай в историята на Вашингтон.

— Този път обаче няма видим мотив — повтори Полет.

— Мотив винаги има. Пари, дрога, секс, чифт нови маратонки…

— Но момчето е кротко, няма предишни присъди, нали?

— Първите впечатления рядко се оказват верни. Ти поне го знаеш, Полет…

— Само преди два дни Джърмейн получи подобно дело. Убийство без видим мотив.

— Не бях чул.

— Пробвай да говориш с него. Той е нов и амбициозен и, кой знае, може да успееш да му прехвърлиш случая.

— Веднага ще го направя.

Джърмейн не беше в кабинета си, но пък вратата на Гленда се оказа открехната. Клей потропа с кокалчетата на пръстите си и влезе.

— Имаш ли една минута? — запита той, знаейки, че Гленда мрази да отделя дори по минута за когото и да било от подчинените си. Тя беше добър администратор, разпределяше работата, скърпваше бюджета и което беше най-важното, оправяше се с политиците и градските власти. Само дето не обичаше хората. Предпочиташе да си върши работата при затворени врати.

— Разбира се — каза тя малко рязко и не особено убедено. Явно не й беше приятно да нахълтват така в кабинета й, но Клей не бе и очаквал друго.

— Тази сутрин попаднах в съда по неподходящо време и ми натресоха дело за убийство, което с радост бих прехвърлил на някой колега. Току-що приключих делото „Трексъл“, което, както знаеш, се влачи от три години. Искам малко да се откъсна от тези убийства. Какво ще кажеш да го дадем на някой от младоците?

— Опитваш се да се измъкнеш ли, мистър Картър? — повдигна вежди тя.

— И още как! Един месец искам да се позанимавам с дрога и домашни обири. Само това те моля.

— И на кого предлагаш да възложим случая на… ъъъ, как му беше името?

— Текила Уотсън.

— Текила Уотсън. На кого да го възложим според теб, мистър Картър?

— Не ме интересува. Просто искам почивка.

Тя се облегна на стола си като някакъв стар, мъдър шеф на голяма компания и загриза върха на писалката си.

— Кой не иска почивка, мистър Картър? Всички искаме почивка, не е ли така?

— Да или не?

— Тук работят около осемдесет адвокати, мистър Картър, едва половината от които са квалифицирани да водят дела за убийство. А в момента всеки има поне по две. Бутай го там колкото можеш, но нямам намерение да го възлагам на друг.

На излизане от кабинета й Клей подхвърли:

— Честно казано, едно повишение на заплатата би ми се отразило добре. Какво ще кажеш?

— Догодина, мистър Картър, догодина.

— Трябва ми и стажант.

— Догодина!

Папката на Текила Уотсън така си и остана да лежи на идеално разтребеното бюро в чистия и подреден кабинет на Джарет Клей Картър II, обществен защитник.

3

В края на краищата сградата беше затвор. Макар да бе строена сравнително неотдавна и поне при откриването си да се бе превърнала в извор на законна гордост за шепа местни велможи, тя си оставаше затвор, и толкова. Проектиран от авангарден екип консултанти по гражданска защита и обилно гарниран с най-модерните охранителни изобретения, наистина, но все пак затвор. Ефикасен, безопасен, хуманен и построен за нуждите на следващия век, което не му пречеше от първия ден на откриването да е все претъпкан. Отвън изглеждаше като голяма червена тухла, изправена върху едната си тясна страна, без прозорци, без надежда, изпълнена до краен предел с престъпници и с безчет служители, натоварени да ги пазят. При това, за да е чиста някому съвестта, тя се именуваше Изправителен център — модерен евфемизъм, широко използван от архитектите на подобни съоръжения. Което не й пречеше да си бъде затвор и нищо друго.