Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 89

— Счупил си вратата — каза той на Хенри. — Влязъл си с взлом в моята къща и си взел колата ми…

— Трябваше да го сторим, Хайръм. Страхувахме се, че нещо може да ти се е случило. От това, което ни разказа Бизли, косите ни се изправиха.

— По-добре го вземете в колата — обади се шерифът. — Аз ще откарам камиона.

— Но аз трява да намеря Таузър!

— Не можеш да направиш нищо, преди да си си починал.

Хенри го хвана за ръката и го заведе до колата. Бизли държеше задната врата отворена.

— Имаш ли някаква представа що за място е това? — прошепна заговорнически Хенри.

— Не знам с положителност — измънка Тейн. — Може би някой друг…

— Нищо — рече Хенри, — не е от особено значение. Каквото и да е, вече ни направи известни…

Но Тейн не го слушаше. Беше почти заспал, още преди да се отпусне на седалката. Когато се събуди, лежеше спокойно в леглото си и видя, че пердетата бяха спуснати. Стаята беше прохладна и спокойна.

Приятно е, помисли си той, да се събудиш в позната стая, стая, която си познавал през целия си живот, в къща, която е била на фамилията Тейн от приблизително сто години.

Тогава изведнъж си спомни, изправи се рязко и седна. Чу нестихващия шум от другата страна на прозореца. Скочи от леглото и дръпна едното перде встрани. Видя кордона войници, задържащи тълпата, която изпълваше задния му двор и другите дворове наоколо. Пусна пердето и потърси обувките си. Бе напълно облечен. Вероятно Хенри и Бизли, каза си той, са ме сложили в леглото, свалили са обувките ми и са ме оставили така. Но той не си спомняше нищо.

Намери обувките си на пода до леглото и седна върху него, за да ги обуе. В съзнанието му лудо се въртяха мисли за това, което трябваше да направи. Трябваше да вземе по някакъв начин бензин, за да зареди камиона и да напълни освен това една-две допълнителни туби. Трябваше да вземе вода, храна и може би спалния си чувал. Защото нямаше да се върне, докато не намери кучето.

Нахлузи обувките си и ги върза, после отиде във всекидневната. Там нямаше никой, но в кухнята се чуваха гласове. Погледна през прозореца. Отвън пустинята се простираше непроменена. Слънцето, както забеляза, се бе качило по-високо в небето, но в двора му все още бе предиобед. Хвърли поглед на часовника си. Беше 6 часа и по начина, по който падаха сенките, когато бе погледнал през прозореца на спалнята, разбра, че е 6 часа вечерта. Установи с чувство на вина, че трябва да е спал почти цяло денонощие. Не бе възнамерявал да спи толкова, нито да остави Таузър навън така дълго.

Отиде в кухнята и там завари трима души — Аби и Хенри Хортън, и човек във военна униформа.

— Ето те най-после — възкликна весело Аби. — Чудехме се кога ще се събудиш.

— Кафе ли варите, Аби?

— Да, цял чайник кафе. И ще ти приготвя още нещо.

— Няколко препечени филийки стигат — каза Тейн. — Нямам много време. Трябва да потърся Таузър.

— Хайръм — обади се Хенри, — това е полковник Райън от Националната гвардия. Момчетата отвън са неговите.

— Да, видях ги през прозореца.

— Необходимо бе — каза Хенри. — Абсолютно необходимо. Шерифът не можеше да се справи. Хората нахлуха и щяха да опустошат мястото. Така че се обадих на губернатора.