Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 83

Бизли излезе на верандата и Тейн забеляза, че трепереше като уплашено куче.

— Може би е най-добре — меко му каза Тейн, — да се прибереш и да приготвиш нещо за вечеря.

— Но, Хайръм…

— Всичко е наред — отвърна Тейн. — Всичко ще бъде наред.

— Щом ти го казваш, Хайръм.

Той влезе в къщата, скъклената врата издрънча зад гърба му и след минута Тейн го чу да се рови из кухнята.

Не бе чудно, че Бизли трепери, размисли той, и не го осъждаше, че се бе уплашил. Да излезеш от вратата на къщата си и да попаднеш в неизвестна местност, бе наистина страшен шок. В края на краищата човек би могъл да свикне с всичко, разбира се, но за това се изисква време.

Слезе от верандата, заобиколи камиона и ъгъла на гаража и бе готов да попадне обратно в познатото Уилоу Бенд, тъй като, когато бе влязъл през задната врата, селото все още бе там. Но сега нямаше и следа от него, а само пустиня, и то още по-голяма.

Обиколи къщата и видя, че тя няма задна част. Задната стена на сградата представляваше сега същото, което се бе получило от фасадата — същата гладка крива, събираща в една двете страни на къщата.

Върна се от другата страна обратно до предния двор. Навсякъде се простираше пустиня, фасадата бе все така на мястото си, както преди, без да се е променила ни най-малко. Камионът бе там, на отрязания път, и колата в гаража, чиито врати стояха отворени.

Тейн направи няколко крачки в пустинята, клекна и загреба шепа пясък. Песъчинките бяха съвсем обикновени. Той остана така клекнал и пусна пясъка да изтече между пръстите му.

В Уилоу Бенд се намираше задната част на къщата, която нямаше фасада. Тук, където и да е това, имаше вход отпред, но задната част липсваше.

Изправи се, изтърси останалия пясък и избърса прашните си ръце в панталоните.

С края на окото си долови някакво движение на верандата и тогава ги видя.

Наредени в колона едно след друго, дребни животинчета, ако бяха животинчета изобщо, слизаха, марширувайки по стълбите. Бяха високи десетина сантиметра и ходеха на четири крака, макар че предните им крайници бяха в същност ръце, а не крака. Мишите им физиономии с остри и дълги носове напомняха леко човешки лица. Изглеждаше като че ли са покрити с люспи, а не с козина, защото когато вървяха, телата им блестяха и се преливаха. Всички имаха опашки, които приличаха на телените опашки на заводските играчки, и те стърчаха право над тях и се полюшваха от движенията им.

Слязоха по стъпалата в една колона, като спазваха идеален военен ред, крачейки на разстояние петнадесетина сантиметра едно от друго. Като стигнаха долу, се отправиха директно през пустинята в права линия, сякаш знаеха точно къде отиват. Излъчваха чувство на твърда устременост и все пак се забелязваше, че не бързат особено много.

Тейн ги преброи. Бяха шестнадесет. Наблюдаваше ги, докато се изгубиха от погледа му в пустинята.

Отидоха си, помисли си Тейн. Тези, които бяха дошли да живеят при мен. Направиха тавана, ремонтираха телевизора на Еби и поправиха печката и радиото. И е много вероятно да са дошли на Земята със странната машина от матово стъкло, която бе заровена в гората.