Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 64

Дийн усети, че изведнъж напълно се отпусна — нещо, което бе смятал за невъзможно, докато седеше на стола… Отново се чу смях, външният свят се отдръпна и стаята внезапно се изпълни с прекрасни, коледни светлини.

Дийн пристъпи бързо напред и изпусна шапката си. Той не помнеше името си, нито знаеше къде или как е дошъл тук! Не го интересуваше! В него щастието се надигаше като кипнала вълна и Дийн се наведе, посягайки към пумпала.

Беше на сантиметър-два от него, ала не успя да го хване. Пристъпи още напред, наведе се отново, посегна, но закачи върха на обувката си в една от дупките на стария килим и се строполи на пода, заставайки на колене.

Пумпалът изчезна, коледните светлини угаснаха и светът около него се стовари отгоре му. Кипналото щастие също го нямаше. Той бе отново старец, дошъл в една къща, обитавана от духа на красотата. Дийн с мъка се изправи и застана лице в лице с чуждото същество.

— Съжалявам — рече гледачът. — Почти го хванахте. Може би някой друг път.

Дийн поклати глава.

— Не! Няма да има друг път!

— Това е най-хубавото, което предлагаме — рече любезно гледачът.

Дийн нахлупи несръчно шапката на главата си и се обърна към вратата, разтреперан. Гледачът отвори, а Дийн, залитайки, излезе навън.

— Елате пак — рече гледачът с меден глас. — Винаги, когато пожелаете.

Вече на улицата, Дийн спря и се облегна на едно дърво. Свали шапката си и избърса потното си чело.

Сега на мястото на предишната му изненада се промъкваше ужас… ужасът от такива живи същества, които не поемаха храна, както правеха хората.

Същества, които се поддържаха по друг начин — като всмукваха хранителните си вещества от красотата и младостта, като изсмукваха соковете на живите цветя и ги изсушаваха, като гризяха от щастливите часове на смеещите се деца и дори преживяха смеха.

Нищо чудно, че децата на това градче узряваха преждевременно. Защото тяхното детство се изсмукваше от гладни същества, които гледаха на децата като на фураж. „Навярно във всеки човек са заложени достатъчно смях и щастливи игри“, помисли си Дийн. „Сигурно повечето хора не изразходват целия си запас, но след като веднъж се изчерпи и него вече го няма, човек става възрастен без да може вече да се удивлява и да се смее.“

Гледачите не взимаха пари. Нямаше причина да взимат, защото нямаха нужда от тях. Къщата им беше пълна с провизии за много години.

И за всичките тези години първият, който разбра, бе той — първият, който прозря природата на съществата, донесени от Ламонт Стайлс. Беше страшно — това, че той трябваше пръв да научи. Дийн казваше, че е стар и че сигурно тази е причината. Ала това бяха само думи, които по навик идваха на устните му като част от неговото професионално самосъжаление. И все пак дори и така да беше, сигурно имаше нещо в това.

Възможно ли бе за старците да има някаква компенсация, поради факта, че са загубили някои от способностите си? Когато тялото забавяше движенията си и мозъкът отслабнеше, възможно ли беше някаква магическа способност, нещо като първичен инстинкт да се надигне от гаснещата жарава на живота?