Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 62
Клифърд Саймък
Дийн тръгна нагоре по пътеката, изкачи стълбите и натисна звънеца.
Почака малко и чу някакъв шум в къщата.
Вратата се отвори и пред него застана един от гледачите на фона на електрическото осветление в стаята. Дийн ги беше забравил. Не ги бе виждал от много години.
Спомни си, че малко след завръщането на Ламонт той се бе запознал и с трите същества, а след това от време на време беше виждал по някое от тях на улицата, но отдалече. Споменът и удивлението обаче бяха избледнели в съзнанието му и сега отново всичко го порази с прежната си сила — приказната ефирна грация и усещането, че внезапно си застанал пред нежно цвете.
Лицето, ако това можеше да се нарече лице, беше миловидно и сладко… прекалено сладко. Толкова сладко, че просто нямаше нищо характерно, а още по-малко пък някаква индивидуалност. Кожата беше разположена по много странен начин — като венчелистчета на цвете, издигащи се над главата му. Тялото на гледачите беше тънко до неузнаваемост и все пак така извънредно грациозно и изправено, че човек не забелязваше слабостта. А от цялото същество се излъчваше ароматът на такава сладкостна неподправеност и невинност, че пред него всичко изчезваше.
„Нищо чудно, че децата ги харесват толкова много“, помисли си Дийн.
— Мистър Дийн — каза гледачът, — моля ви влезте! За нас е голяма чест.
— Благодаря ви — каза Дийн и свали шапката си.
Влезе вътре, чу как вратата зад него се затвори, а след това гледачът отново застана до него.
— Ето на този стол, точно тук — каза съществото. — Запазили сме го за нашите специални гости.
То бе много мило и сладкодумно и все пак в него имаше нещо чуждо, от което човек го побиваха тръпки.
Някъде в къщата се смееха деца. Дийн извърна глава, за да разбере откъде идваше смехът.
— Те са в детската стая — рече гледачът. — Ще затворя вратата.
Дийн се отпусна в креслото, положи старата си, раздърпана мека шапка върху кокалестото си коляно, приглаждайки я с костеливите си пръсти.
Гледачът се върна и седна на пода пред него. Седна с едно-единствено, леко движение. Дийн усети като че ли шумоленето на широка пола, макар съществото да не носеше такава.
— Кажете сега — рече то така сякаш Дийн можеше да разчита на цялото му внимание.
Ала Дийн не проговори, защото в стаята някой продължаваше да се смее. Макар че вратата на детската стая бе затворена от там все още се разнасяше смях. Той идваше от всички страни и бе толкова щастлив — радостният, всеотдаен, отривист и спонтанен смях на деца, отдадени на играта.
Но това не бе всичко.
Детската радост искреше във въздуха, както и отдавна забравеното усещане за безметежност; за ден, който не свършва и никога няма да свърши. Полъхна лек ветрец, дошъл сякаш от някаква небивала, приказна страна и донесе аромата на свеж, бистър ручей, понесъл по течението си цяла флотилия от нападали есенни листа, а също и едва доловимото ухание на детелини, маргаритки, както и миризмата на пухкаво, току-що изпрано одеало от рода на тези, които се използваха в детските креватчета.