Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 63

— Мистър Дийн — рече гледачът.

Дийн се огледа наоколо с виновно изражение.

— Извинете — рече той на гледача. — Бях се заслушал в децата.

— Но вратата е затворена.

— Децата в тази стая, тук — каза Дийн.

— В тази стая няма деца.

— Точно така — рече Дийн. — Прав сте.

Обаче имаше деца. Дийн чуваше техния смях и топуркането на крачетата им.

Имаше деца или поне усещане за тях, както и чувството за много цветя, които всъщност отдавна бяха умрели и изсъхнали, но ароматът им продължаваше да се носи из стаята. А също и усещането за красота… красотата на много и най-различни предмети, на цветя и пъстри накити, малки картини и разноцветни шалове, на всички неща, които през годините бяха давани на гледачите вместо пари.

— Тази стая — промълви Дийн, смутен, — … толкова е приятна. Просто искам да поседя тук.

Дийн почувства, че потъва в стаята, в младостта и веселата атмосфера. „Ако се отпусна“, мислеше си той, „ако само се отпусна, бих могъл да затичам заедно с тях. Бих могъл да бъда един от тях.“

— Мистър Дийн — рече гледачът, — вие сте много чувствителен.

— Много съм стар — рече Дийн. — Навярно тази е причината.

Стаята бе както стара, така и старинна. Беше творение на почти двеста години с малката си тухлена камина, облицована с бяло дърво, овалните входове и прозорци, стигащи от пода до тавана, закрити с тежки завеси от зелено и черно кадифе, поръбени със сърмени конци. Чувстваше се уютът и стабилната сигурност, каквито съвременните сгради от алуминий и стъкло не можеха никога да постигнат. Беше прашно и миришеше на мухъл, бе претъпкано с мебели и навярно не много хигиенично място, но тук човек се чувстваше у дома.

— Аз съм старомоден — рече Дийн, — и може би дори оглупявам. Боя се, че е дошло време отново да повярвам в приказките и магиите.

— Това не е магия — отвърна бавачката. — Това е начинът, по който живеем ние. Единственият начин. Ще се съгласите, че дори един гледач трябва все пак по някакъв начин да живее.

— Да, съгласен съм — рече Дийн.

Той вдигна раздърпаната си шапка от коляното и бавно се изправи.

В този миг смехът замря, а детските стъпки утихнаха, но усещането за млади хора — младост, виталност и щастие — все още се носеше из стаята. Това придаваше специален блясък на старинния вид и запуснатост на къщата и сърцето на Дийн изведнъж се сви от болезнена, но радостна тръпка.

Гледачът продължаваше да седи на пода.

— Искахте ли нещо, мистър Дийн?

Дийн замачка нервно шапката си.

— Вече не — отвърна той. — Мисля, че намерих отговора.

Още докато изричаше тези думи, Дийн разбра, че всичко това не бе за вярване: излезеше ли веднъж навън, той със сигурност щеше да знае, че в откритите от него факти нямаше истина.

Гледачът се изправи.

— Ще дойдете пак, нали? Ще се радваме, ако ни посетите.

— Може би — рече Дийн и се упъти към вратата.

Изведнъж на пода отнякъде изскочи пумпал — златен пумпал, обсипан с искрящи скъпоценни камъни, които улавяха светлината и я разпръскваха на милиони ярки цветове. А докато той се въртеше, от него се чуваше как някой свири с уста приказна мелодия — музика, която проникваше в душата и се сливаше с нея.