Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 57

Ала той бе чужденец. Градът го помнеше, но Ламонт го беше забравил. Годините, прекарани в чужди земи, бяха пропъдили спомена за града и го бяха преиначили в съзнанието му. Онова, което той помнеше, беше повече фантазия, отколкото истина — фантазията, изтъкана от безкрайните години, през които той си бе спомнял,у както и от безкрайните години на копнеж и омраза.

— Трябва да тръгвам — рече Дийн. — Кери е приготвила вечерята. Тя не обича храната да изстива.

— Лека нощ, Джон — каза портиерът.

Слънцето почти се бе скрило, когато Дийн излезе от училището и тръгна надолу по тротоара. Беше по-късно, отколкото той си мислеше. Кери щеше много да му се сърди и да го гълчи.

Дийн захихика вътрешно. Нямаше друга като Кери.

Не му беше съпруга, защото той не беше женен. Нито му бе сестра или майка — и двете бяха починали. Беше му икономка, останала вярна през всичките тези години — и му бе малко като съпруга и сестра, а понякога дори и като майка.

„Човешката привързаност е особено нещо“, помисли си Дийн. „Тя го прави сляп, връзва ръцете му и го оформя като човек. А чрез нея той служи и постига нещо подобно на слава, макар понякога тя да е побеляла, бледа и много, много тиха.“

Съвсем различна от надутата и малко горчива слава на Ламонт Стайлс, върнал се от звездите, донасяйки със себе си онези три странни същества, които станаха гледачи. Донесе ги и ги настани в къщата си на „Мейпъл Стрийт“, а сетне след година или две замина отново за звездите и ги остави в Милвил.

„Странно“, помисли си Дийн, „че един такъв провинциален град като Милвил прие тези екзотични същества. А още по-странно беше, че майките повериха децата си на грижата на чуждопланетни пришълци.“

Завивайки зад ъгъла и тръгвайки по „Линкълн Стрийт“, Дийн срещна жена с малко дете, което стигаше до коляното й.

Видя, че беше Милдред Андерсън, или поне в миналото беше Андерсън, но сега бе омъжена и за нищо на света Дийн не можеше да си спомни името й. Странно, колко бързо порастваха децата. Само преди две-три години сякаш тя още ходеше на училище… макар, че той сигурно бъркаше. Сигурно е било преди десет години.

Дийн вдигна леко шапката си.

— Добър вечер, Милдред. Боже мой, колко е пораснало момчето!

— ’дя на’ лище — объбри детето.

Майка му поясни:

— Иска да каже, че ходи на училище. Много се гордее с това.

— Имате предвид детската градина разбира се.

— Да, мистър Дийн. Гледачите са такива прекрасни същества! И толкова са добри с децата. А и заплащането! Или по-точно липсата на заплащане. Човек просто им дава букет цветя, малък парфюм или хубава картина и те са доволни. Определено отказват да взимат пари. Не мога да го разбера. А вие, мистър Дийн?

— Не — рече Дийн. — И аз не мога.

Той беше забранил колко словоохотлива е Милдред. По едно време в училището с право я бяха кръстили Бърбораната.