Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 59

„В безопасност съм“, помисли си той. „Старият Джонсън Дийн, училищен настоятел, е в безопасност в къщата, която дядо му е построил… преди колко години? Сега вече е старомодна — построена на различни нива: с висока, тухлена камина, с двойния си, външен гараж и с разсадник отпред.“

В безопасност и самотен.

Но от каква заплаха беше в безопасност той? Каква беше тази пропълзяваща тревога, която бе така неуловима, че той не можеше да я разбере.

Дийн поклати глава в недоумение.

Колкото до самотата — това беше нещо друго. Можеше да се обясни. Хората в средната възраст и съвсем старите бяха самотни. Онези в средната възраст бяха самотни, защото още не бяха установили пълно общуване, а много възрастни — защото общуването бе вече прекъснато.

„Обществото е разделено на пластове“, казваше си Дийн. „На пластове, сектори и участъци от много и различни фактори: възраст, занятие, образование, финансово състояние. Но списъкът не свършва до тук. Могат да се изброят още стотици неща. Би било интересно човек да намери време и да направи диаграма на обществените слоеве. Когато завърши, ако изобщо я завърши, схемата ще представлява една много сложна картина.“

Дийн привърши с вечерята си и внимателно избърса устата си със салфетката. Той избута назад стола от масата и взе да крачи из притъмнялата стая.

Знаеше, че трябва поне да събере съдовете и да разчисти масата. Справедливостта изискваше дори да ги измие. Беше причинил на Кери доста притеснения със закъснението си. Ала някак си не можеше да се накара сам да ги измие. Не го свърташе на едно място. Макар и в безопасност, той не беше спокоен.

Нямаше смисъл да отлага повече. Знаеше, че няма смисъл да си затваря очите пред страха, който непрекъснато го безпокоеше. Ясно му беше от какво се бои, стига да можеше да си го признае.

Стъфи откачаше, разбира се. Не беше възможно да е прав. Прекалено много мислеше… и навярно си въобразяваше.

Днес децата не бяха много по-различни от преди.

Освен, че средният успех се бе повишил значително през последните десет години.

Освен, че броят на стипендиите бе нараснал, както можеше да се очаква при такъв успех.

Освен, че ореолът на състезателните спортове започваше да избледнява.

Освен, че в Милвил нямаше почти никакви малолетни престъпници.

И онези сериозни, детски лица с големи, ясни очи, взиращи се в него от писмените работи.

Дийн неспокойно крачеше нагоре-надолу по килима пред тухлената камина, а черната дупка под гърлото на комина с горчивия мирис на пепел от стара дървесина сякаш беше паст, раззинала се да го погълне.

Той удари неголемия си, старчески пестник в треперещата си длан.

— Не може да е вярно — каза си Дийн ядовито.

И все пак, предвид всички факти, вярно беше.

Децата в Милвил съзряваха. Бързо. Интелектуално израстваха много по-бързо, отколкото би било редно.

А може би дори повече от това.

Навярно порастваха и достигаха ново измерение. Отърсваха се от примитивното, което все още съществуваше в човека. Защото спортът, организираният спорт на каквато и да е основа, си оставаше рафиниран продукт на пещерата — някакъв антагонизъм, който човек бе развил под различни прикрития и който се проявяваше, поне частично, в областта на спорта.