Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 55
Клифърд Саймък
Стъфи се дотътри до вратата, спря и се облегна на страничната плоскост на рамката, обърсвайки с влажна ръка слюнката, потекла върху жълтеникавия му мустак.
— От какво се оплаква треньорът? — попита той. — Излезе от тук толкова напушен.
— Вече няма футболен отбор — отвърна Дийн. — Или поне така казва.
— Винаги започва да хленчи в началото на сезона — рече Стъфи. — Само се преструва.
— Но този път не е така. Кинг и Мартин няма да играят.
Стъфи направи още няколко крачки напред, влезе в стаята и тежко се отпусна на един стол.
— Пак са те — бавачките — заяви той. — Те са причината.
Дийн стреснато се изправи на стола.
— Какво каза?!
— От години наблюдавам. Човек винаги може да разпознае децата, които са били гледани от тях или пък са били в детската им градина. Гледачките правят нещо на децата.
— Бабини деветини — рече Дийн.
— Не са бабини деветини — упорстваше Стъфи. — Знаеш, че не си падам суеверен. Просто защото гледачите са от друга планета… Я ми кажи, ти разбра ли от коя планета са те?
Дийн поклати глава.
— Не си спомням Ламонт да ми е казвал. Може да е споменавал, но аз не съм го чул.
— Особени чешити са — рече Стъфи, поглаждайки мустаците си, за да придаде тежест на думите си, — но аз никога не съм ги упреквал за това. В края на краищата те не са единствените чуждопланетни същества на Земята. Единствените в Милвил разбира се, но има хиляди други чешити, дошли от звездите и пръснати по цялата ни планета.
Дийн кимна в съгласие, без да разбира много с какво точно се съгласяваше. Нищо не каза обаче, защото нямаше нужда. Започнеше ли веднъж Стъфи, нямаше спиране.
— Изглеждат съвсем честни същества. Никога не са се възползвали от нечии симпатии. Просто се настаниха тук, след като Ламонт си замина и ги остави. Не са молили никого да се застъпва за тях. Изкарваха си честно хляба през всичките тези години и никой не би могъл да очаква нещо друго от тях.
— И все пак — вметна Дийн, — ти мислиш, че те са направили нещо с децата.
— Промениха ги. Ти не си ли забелязал?
Дийн поклати отрицателно глава.
— Никога не съм мислил за това, че да го забележа. Познавам тези младежи от години. Преди тях познавах родителите и дядовците им. Как мислиш, че са се променили?
— Накараха ги да пораснат твърде бързо — отвърна Стъфи.
— Говори разбрано! — тросна се Дийн. — Кой кого е накарал да порасне твърде бързо?
— Гледачите накараха децата да пораснат твърде бързо. Ето кое не е наред с децата. Уж са тук в гимназията, а са вече възрастни.
Някъде по долните етажи се разнесе аларменото звънене на блокирал спомагателен механизъм.
Стъфи скочи на крака.
— Това е бърсалката! Бас държа, че пак се е заклещила под някоя врата.
Той се извърна и повлече крака в бърз тръст.
— Глупава машина! — изкрещя Стъфи на излизане.
Дийн отново придърпа купа листа пред себе си и взе молив. Ставаше късно и трябваше да свършва.
Ала той вече не виждаше писмените работи. Виждаше как от тях в него се взират десетки мънички лица — сериозни, с големи очи… лица, с нещо неуловимо в тях.