Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 136

Човекът от ООН изглеждаше така, сякаш някой го бе сграбчил за гърлото.

— Съмнявам се — каза той, — че на тази земя може да се намери друг като него.

— Ами, добре тогава — рече грубовато Бийсли. — Дайте да решим най-сетне, че няма да вися тук цял ден.

— Дадено! — извика човекът от ООН. — Вие двамата действайте. Моля ви, действайте! Не можем да оставим такъв шанс да ни се изплъзне. Има ли нещо, което бихте искали? Нещо, което да направят за вас?

— Да, има — отвърна Тейн. — Скоро ще започнат да идват нашите хора от Вашингтон и разни баровци от други страни. Просто ги дръжте надалече от мене.

— На всички ще обясня много внимателно. Никой няма да ви пречи.

— Трябва ми също химик и някой, който разбира от седла. Трябват ми спешно. Мога да задържа тези приятелчета, но няма да е за много дълго.

— Ще имате всеки, когото пожелаете — рече мъжът от ООН. — Абсолютно всеки! Само за няколко часа ще бъдат тук. А след ден-два ще имате цял екип от експерти, които ще бъдат на разположение и ще чакат само да ги повикате.

— Вие много ни помогнахте, сър — рече мазно Хенри. — Хайръм и аз високо оценяваме това. А сега, след като нещата се уредиха, нека ви кажа, че навън чакат репортерите. Те ще искат да чуят вашето мнение.

Изглежда на човека от ООН не му беше в кръвта да се опъва. Той се подчини и двамата с Хенри се заизкачваха по стълбите.

Тейн се озърна и зарея поглед в пустинята.

— Ама че голям преден двор — рече той.

Всички капани на Земята

Инвентарният списък бе дълъг. Върху многобройните страници със своя дребен и ясен почерк той бе описал мебелите, картините, порцелановите сервизи, сребърните прибори и всичко останало — всички лични принадлежности, натрупани с годините от рода Барингтън.

А сега, когато стигна до края, той записа и себе си като последна вещ в списъка:

Един домашен робот, Ричард Дейниъл. Поостарял, но запазен.

Ричард остави писалката настрана, събра и подреди листата, и постави върху тях преспапието — един малък и изящен предмет от слонова кост, който леля Хортензия бе купила при последното си пътуване до Пекин.

След като направи всичко това, работата му бе завършена.

Ричард бутна стола си назад, изправи се иззад бюрото и бавно прекоси стаята, движейки се сред множеството от предмети, принадлежащи към миналото на рода. Ето там над камината висеше сабята, с която праотецът Джонатан бе воювал във войната между севера и юга, а под нея върху полицата бе поставена купата, спечелена от смелия яхтен капитан; там беше и бурканчето с лунен прах, което Тони бе донесъл от петото кацане на човека върху Луната, и старият хронометър от бракувания преди много години семеен космически кораб, пътувал толкова често до астероидите.

А върху стените, почти един до друг висяха портретите на измрелите роднини — лица, взиращи се в света, който и те бяха съграждали.

Всичките тези хора, мислеше си Ричард Дейниъл, разглеждайки лицата едно по едно, той бе познавал.

Ето там, в дясно от камината беше старият Руфъс Ендрю Барингтън, който бе съдия преди около двеста години, а от дясно на Руфъс беше Джонсън Джозеф Барингтън, който бе оглавявал отдавна забравената мечта на човечеството — Бюрото за паранормални изследвания. Там пък, до вратата за терасата беше навъсено, пиратско лице на Денли Барингтън, който пръв в рода бе натрупал пари.