Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 138

— Спомените ми са скъпи за мене — рече му Ричард Дейниъл. — те са всичко, което имам. След около шестстотин години те са моето единствено ценно притежание. Можете ли да си представите, господин адвокат, какво означава да прекарате шест века сред хора от един и същи род?

— Да, мисля, че мога — съгласи се адвокатът. — Ала сега, когато родът го няма, спомените не са ли болезнени за вас?

— Утеха са. Постоянна утеха. Карат ме да се чувствам важен. Дават смисъл на живота ми и място, където да се сгуша.

— Но нима не разбирате? Вие няма да имате нужда от утеха и усещане за собствена значимост, щом веднъж ви преориентират. Ще бъдете чисто нов. Ще запазите само известно чувство за основна самоличност, която никой не би могъл да ви отнеме, дори и да искаше. Няма да има за какво да съжалявате. Няма да има останала от миналото вина, нито разбити надежди, нито стари връзки, които да ви държат с вързани ръце.

— Аз трябва да бъда такъв, какъвто съм — настоя упорито Ричард Дейниъл. — Стигнах до дълбоки прозрения и заживях в среда, която придаде смисъл на съществуването ми. Не бих могъл да приема да бъда някой друг.

— Ще бъдете много по-добре — рече уморено адвокатът. — Ще имате по-здраво тяло, по-добри умствени възможности… ще бъдете по-умен.

Ричард Дейниъл стана от стола, виждайки, че няма смисъл.

— Нали няма да ме издадете? — попита той.

— Разбира се, че не — отвърна адвокатът. — Колкото до мене, аз изобщо не съм ви виждал.

— Благодаря — рече Ричард Дейниъл. — Колко ви дължа?

— Абсолютно нищо — отвърна адвокатът. — Никога не взимам пари за клиенти, които са навършили петстотин години.

Тези негови думи бяха замислени като шега, ала Ричард Дейниъл не се засмя. Не му беше до смях.

При вратата той се спря и се обърна.

„Защо?“, мислеше да попита той. „Защо е този глупав закон.“

Не се наложи да пита обаче. Никак не бе трудно да разбере.

Причината беше човешката суета. Никое човешко същество не живееше много повече от сто години, значи роботът също не би трябвало да живее. Но от друга страна роботът бе твърде ценен, за да бъде просто изхвърлян в края на всеки сто години. И така бе измислен законът за периодичното прекъсване на живота на един робот. По този начин никое човешко същество не би било подложено на психологическата обида, че неговия искрен и верен слуга би могъл да го надживее с няколко хиляди години.

Беше нелогично, но хората бяха нелогични!

Нелогично, обаче мило. Мило по много и най-различни начини.

„Мило… както понякога хората от рода Барингтън бяха мили“, помисли си Ричард Дейниъл. Шестстотин години на мила доброта. Каква гордост изпитваше само, когато се сетеше за това! Дори му бяха дали още едно име. В наши дни нямаше много роботи с две имена. Беше специална проява на обич и уважение.

Тъй като адвокатът не успя да му помогне, Ричард Дейниъл потърси помощ другаде. Сега, когато мислеше за миналото си, застанал в стаята, където бе умряла Хортензия Барингтън, той съжаляваше, че го е направил. Бе нарушил вътрешната си хармония, надхвърляйки няколко пъти възможностите си. За адвоката бе лесно да му каже какво представляваше той. Адвокатите притежаваха закона, който определяше поведението им и по този начин не страдаха от агонията да взимат сами решения.