Читать «Пиратът Шарки» онлайн - страница 88

— Разбира се, Джон, това, което мислиш, е правилно — отвърна тихо момичето с упование и увереност, изписано на бледото й гладко лице и влюбени лешникови очи. — Но как горката баба ще прекоси океана?

— Не се грижете за мен — намеси се бодро старата жена. — Няма да ви бъда в тежест. Ако имате нужда от баба, тя не е толкова стара да пътува, а пък ако не я искате, тя може да остане да се грижи за къщичката, за да имате в Англия винаги дом, ако решите някога да се върнете в старата родина.

— Разбира се, че ще си ни необходима, бабо — засмя се Джон Хаксфърд. — Представяш ли си да оставим баба тук? Това никога няма да стане, Мери! А като дойдете и двете и като се оженим както му е редът в Монреал, ще обходим целия град и ще намерим подобна къща, със същата пълзяща зеленина отвън, и когато затворим вратите и седнем около огъня през зимните вечери, да ме обесят, ако не бъде същото, както тук, у дома. Освен това, Мери, там говорят същия език, кралят е същият, значи няма да е като в чужда страна.

— Разбира се — отвърна Мери убедено. Тя беше сираче и нямаше други роднини освен старата си баба. Нямаше и друга цел освен да стане достойна съпруга на мъжа, когото обича. Там, където са двамата, щеше да намери щастието си и тя. Ако Джон замине за Канада, тогава Канада ще й стане родина, защото какво ще й предложи Бриспорт, щом него го няма?

— Тогава да напиша ли тази вечер писмо, че приемам? — попита младият мъж. — Знаех си, че и двете ще бъдете на моето мнение, но, разбира се, не можех да приема предложението, докато не го обсъдя и с вас. Ще замина след една-две седмици, а след няколко месеца ще приготвя всичко за вас отвъд океана.

— Ще мине много, много време, докато получим известие от теб, скъпи Джон — каза Мери, като го улови за ръката. — Но такава е волята божия и ние трябва да бъдем търпеливи. Ето писалка и мастило. Можеш да седнеш на масата и да напишеш писмото, което ще отведе и трима ни отвъд Атлантика.

Странно как хрумванията на дон Диего променяха човешките съдби в това девънско градче.

Писмото бе надлежно изпратено и Джон Хаксфърд започна веднага да се стяга за заминаването си, защото фирмата от Монреал бе намекнала, че мястото е сигурно, но избраният човек трябва незабавно да тръгне, за да поеме задълженията си. Само след няколко дни оскъдният му багаж бе готов и той потегли с едно каботажно корабче за Ливърпул, откъдето щеше да вземе пътническия кораб за Квебек.

— Запомни, Джон — прошепна му Мери, когато той я притисна до сърцето си на бриспортския кей. — Къщичката е наша собственост и каквото и да се случи, ние винаги можем да се приютим в нея. Ако стане така, че нещата тръгнат зле там, всякога ще имаме покрив над главата си. Аз ще остана в нея, докато не изпратиш писмо да дойдем.

— А това ще стане много скоро, любима — отвърна бодро той при последната прегръдка. — Довиждане, бабо, довиждане. — И чак когато корабът се отдалечи на повече от миля от брега, той загуби от погледа си фигурите на изправеното стройно момиче и старата жена, които стояха и му махаха на края на сивия каменен кей. Със свито сърце и мрачно предчувствие той ги видя накрая като съвсем малки точици да поемат към града и да изчезват сред тълпата на брега.