Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 170

Твърде късно.

Тя се отдели бързо от него. Твърде бързо. Отстъпи две крачки назад и се опита да обясни:

— Феърфут реагира твърде чувствително, когато му заявих, че няма необходимите средства, за да задоволи една жена.

— Какво си му казала? — Робърт бе шокиран и ужасен. — Наистина ли си употребила тези думи? Не помисли ли, че си сама с него в заключена килия?

— Да, употребих точно тези думи — отговори Кларис с упорито вирната брадичка. — Той ме удари, но трябва да ти кажа, че яркочервеното му лице ме възнагради за юмручния удар. Убедена съм, че съм улучила точно в черната точка.

Робърт изпита гордост от тази поредна проява на смелост, но страхът за здравето й бързо взе връх. Не можеше да я закриля, но… Хвърли поглед към принца, който стоеше на достатъчно разстояние, за да разговарят необезпокоявани. Макар че според твърденията на Валдемар всички принцове притежаваха красиви руси къдрици и мънкаха изискано под носа си, този не беше от тях. Този принц беше корав и решителен и апелираше към единственото у Кларис, срещу което Робърт нямаше оръжие: към чувството й за дълг.

Твърде късно.

Робърт извади от чантата малката дървена кутийка и се обърна към Кларис.

— Искам да ме изслушаш.

— Не.

— Купих ти пръстен. — Отвори с треперещи пръсти капачето и извади бижуто от кутийката. — В Единбург. Искам да станеш моя жена.

Кларис затвори очи и извърна глава.

— Не. Не го прави!

— Моля те, омъжи се за мен! — Робърт не можеше да повярва, че тя не желае да го изслуша. Той беше граф Хепбърн. Той беше истинският герой от Иберийския полуостров и тя го знаеше.

Той й принадлежеше.

Луната бе закрита от облаци. След секунди сребърният диск отново се появи и светлината му показа нейната тъга и болка.

Той й принадлежеше целият, без остатък. Двамата заедно победиха полковник Оугли, освободиха Валдемар… Двамата заедно бяха много повече, отколкото беше всеки поотделно. Нима тя не го знаеше? Как можеше просто да го пренебрегне?

— Погледни го. — Робърт вдигна пръстена. — Кехлибарът е с цвета на очите ти. Сапфирите са с цвета на моите очи. Златото ни свързва. Погледни!

Ала Кларис изобщо не се помръдна. Какво лошо бе казал?

След малко тя се обърна към него и го погледна в очите.

— Знаеш ли коя съм аз?

— Моята любима. Моята жена.

Тя сложи пръст на устните му.

— Не го казвай.

Той целуна нежните пръсти и бутна ръката й.

— Моята най-голяма и единствена любов — добави тихо.

Кларис пое въздух. Цялата трепереше.

— Аз съм принцеса. Не съм молила да наследя тази титла, родила съм се с нея. През последните години единствената ми цел беше да се върна в Бомонтен и да заживея отново като принцеса. Нищо не застрашаваше мечтата на живота ми… докато не се появи ти.

— Значи съм дошъл навреме. Ти ме обичаш.

— Да, но това не е правилно. Ейми… Сестра ми, мис Ейми Розабел, избяга. Не иска да бъде принцеса. Аз я обичам твърде много и реших да я опазя. Искам тя да живее според желанията на сърцето си, а не според дълга, получен с раждането. — Кларис преглътна и за миг закри очи с ръце. — Нима не разбираш? Трябва да изпълня дълга си!