Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 172

Той капитулира.

— Обещавам.

— Ваше височество! — извика принцът. — Трябва да тръгваме!

— Веднага! — извика в отговор Кларис и погледна втренчено Робърт. Вдигна ръка да помилва бузата му, но бързо я скри зад гърба си. После се обърна към мястото, където чакаше принцът с два коня.

Негодникът бе дошъл подготвен!

Робърт проследи безмълвно как Кларис, любовта на живота му, възседна коня и се отдалечи с мъжа, който трябваше да се ожени за нея. И не направи нищо, за да я спре. Абсолютно нищо. Само вдигна ръка и й помаха, когато тя се обърна към него за последен път.

Не можеше да повярва. Наистина ли я остави да си отиде? Просто така? Защото бе казала думи като „дълг“ и „чест“. И защото не можеше да я принуди да се омъжи за него против волята си. За миг си бе поиграл с мисълта да се опита.

За съжаление никой свещеник нямаше да легализира този принудителен брак. А дори и да се намереше такъв, тя щеше да казва отново и отново „дълг“ и „чест“, докато той я пусне да си отиде.

Затова стоеше и гледаше как Кларис си отива, неспособен да предприеме нищо. Не можеше дори да заблъска с юмруци по стената, или да се напие до безсъзнание, или да пребие някого от бой. Нищо не можеше да го освободи от жестоката болка, което изгаряше вътрешностите му.

Откъм крепостта Джилмайкъл се чу глух трясък. Вратите се отвориха, излязоха трима мъже. Носеха факли и железни пръти.

Робърт се засмя и запретна ръкави. После закрачи по хълма.

Съдбата му даваше възможност да излее безсилния гняв и разочарованието, което го душеше. Нямаше да чака още дълго.

31

Накрая принцесата трябва да изпълни дълга си.

Вдовстващата кралица на Бомонтен

Лятното слънце се спускаше към хоризонта, когато Робърт прекоси селския площад и спря пред кръчмата, където старците отново не играеха домино.

— Не мога да повярвам колко прах се е събрала по тази дъска — каза той. — Наистина ли никой от селото няма смелост да се изправи срещу петима бодри дядовци?

— Наистина, но не разбирам защо. — Старият Хенри Макълох го изгледа невинно. — Ние никога не лъжем.

— Така ли? — Робърт наклони глава. — Аз обаче съм чувал най-различни истории.

— Не бива да вярвате във всичко, което чувате, милорд — отвърна Бенет Мактавиш.

— Наистина сте страшни, вие петимата. — Робърт се настани на стола пред дъската. — Е, кого ще бия първо?

Старците закимаха доволно.

— Въобразявате си, че сте страшен играч, а? — Хамиш Макуин се изправи с мъка. — Ей сега ще ви просна в праха!

— Първият — поправи го Бенет Мактавиш. — Ти си първият, които ще го победи.

Робърт изчака Хамиш да се настани срещу него.

— Разбира се, аз ще играя пръв — заяви Хамиш. — Надявам се, че ще проявите съчувствие към стария еднорък войник, милорд?

— Аз съм много зает човек и нямам време за съчувствие — отговори високомерно Робърт и сложи първата черна плочка.

Другите старци закимаха ободрително и преместиха столовете си, за да следят играта.

— Милорд — рече Томас, братът на Бенет, сякаш изведнъж се бе сетил, — Били Макбейн бе прогонен от Фрея Крегс.

— Не, Томас, много добре знаеш, че това не е вярно — укори го Бенет. — След като направи глупостта да предаде принцеса Кларис на онзи полковник и на английския съдия, ние го… окуражихме да напусне селото.