Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 169
Кристина Дод
— Къде съм ви виждала преди? — попита съвсем тихо.
— Преди три нощи в горичката зад къщата. Промъкваше се между дърветата — отговори Робърт.
— Не. — Кларис поклати глава и стомахът й се сгърчи. — Това не е всичко.
— Не, не е всичко. — Дълбоко хлътналите тъмни очи на непознатия се впиха в нейните. — Спомни си, Кларис. Мисли за миналото. Върни се назад. Пренеси се в деня, когато баба ти провъзгласи Сорша за кронпринцеса и я сгоди за млад мъж…
— За теб. — Гърлото й пресъхна и следващите думи бяха дрезгав шепот. — Ти си Рейнджър. Ти си кронпринцът на Ришарт.
30
Еднакво лесно е да обичаш принц и просяк.
Закъсня. Робърт гледаше втренчено Кларис и нейния принц. Безнадеждно закъсня.
Твърде дълго беше чакал да й каже, че я обича. Сега принцът беше тук и щеше да я отведе в Бомонтен. И тя щеше да тръгне с него, защото…
— Не! — извика той. — Не, чуйте ме!
Принц Рейнджър се обърна назад, сякаш бе чул нещо в крепостта.
— Трябва да се махнем оттук. — И предложи ръката си на Кларис.
Лицемерен мръсник! Робърт застана до Кларис и също й предложи ръката си. Тя премести поглед от единия към другия мъж, после сложи ръката си върху лакътя на Робърт.
Принцът отстъпи. Не изглеждаше съкрушен. Просто чакаше.
— Можеш ли да ходиш? — осведоми се тихо Робърт.
— За да се махна оттук, съм готова да тичам по целия път до… — Кларис млъкна изведнъж.
До Макензи Мейнър. Кажи го! Искаше да се върнеш в Макензи Мейнър. Да се върнеш вкъщи!
Не посмя.
— Да, мога да ходя — отговори тихо.
Докато бързаха навън, Робърт я подкрепяше. Можеше и да не го прави, защото Кларис се държеше мъжки. Но той искаше да я докосва, да се увери, че още е негова.
Прекалено дълго чаках. Защо не й казах, че я обичам?
Докато Робърт и Кларис тичаха към изхода, принц Рейнджър затръшна вратата на къщичката.
На половината височина на гористия хълм пред крепостта Кларис се задъха и Робърт веднага спря. Не искаше да я мъчи повече. Тук никой не можеше да ги види, а и не се очакваше съдия Феърфут да излезе толкова скоро.
Принцът остана на разстояние. Може би усещаше напрежението им. Или знаеше, че Робърт ще бъде принуден да плати висока цена за помощта му.
А може би просто чакаше Кларис да каже на спасителя си, че всичко е свършило и трябва да си замине. И тогава да я отведе. Завинаги.
Не, невъзможно. Робърт държеше да й каже с какво бе пълно сърцето му.
— Кларис. — Под мътната лунна светлина лицето й изглеждаше мръсно и изтощено. Той посегна да избърше едно петно от скулата й и тя се отдръпна уплашено. Робърт разбра, Феърфут щеше да получи още бой за онова, което й бе сторил. Сметката му бързо нарастваше. — Какво ти стори онзи мръсник?
Кларис се усмихна измъчено.
— Нищо. Искаше много неща, но… нищо, съвсем нищо. Не ме е наранил. Или поне не така, както си мислиш.
Робърт я прегърна облекчено. Радваше се, че тя е останала невредима, но се радваше и за себе си. Ако Феърфут я бе изнасилил, сигурно щяха да го обесят за убийство на английски съдия. Притисна здраво Кларис и вдъхна добре познатия сладък аромат. Тя беше най-скъпоценното му притежание.
