Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 164

— Как така Феърфут е започнал без мен? — изфуча вбесено той и размаха желязото в ръката си. — Да знае, че ще му отрежа яйцата! Откога е при нея?

Мъжът за пореден път се почеса по главата.

— Откакто камбаната удари за последен път.

Робърт удари с желязото по вратата.

— Отваряйте вратата! Веднага!

Най-после авторитетът му направи впечатление на пазача. Той затвори с трясък малкото прозорче и след няколко секунди тежката желязна врата се отвори с жално скърцане.

— Браво на теб! — похвали го Робърт и мина покрай него. Можеше само да се надява, че няма да проверят чантите на седлото му. — Отведи ме при затворницата!

— Нямам право да напускам поста си, полковник Оугли. — Пазачът отново заключи вратата и спусна тежкото резе.

Робърт изпухтя раздразнено.

— Нима тук няма други пазачи? Няма ли кой да ме отведе при момичето?

След ново почесване по главата дебелакът отговори:

— Като минете през двора, сигурно ще срещнете някой пазач, който ще ви покаже къде сме я настанили.

Робърт не можеше да рискува да мине през моравата, макар че много му се искаше. Пазачът щеше да го наблюдава, стражите в двора също щяха да го видят. Затова само кимна високомерно и се отправи с маршова стъпка към двора. Имитираше успешно военната стойка на Оугли и за момента това го удовлетворяваше като отмъщение.

Вратата към същинския затвор също беше заключена и трябваше отново да използва желязото, за да му обърнат внимание.

Постът, който му отвори вратата, беше грижливо сресан, значително по-възрастен и изглеждаше като ветеран от войната.

С една дума, той прояви недоверие.

Робърт гореше от нетърпение да проникне в крепостта и да стигне до Кларис, преди Феърфут да е прибягнал до насилие, но въпреки това спря и обясни на войника:

— Аз съм полковник Оугли и съм тук по покана на съдия Феърфут, за да се погрижа за един затворник.

— И кой е този затворник? — попита старият войник.

— Аз не съм глупак, вие също не сте глупак, затова ще благоволя да ви отговоря. Това е единственият затворник, доведен в крепостта днес. Жената, която твърди, че е принцеса. А сега ме пуснете да вляза. Веднага.

За радост на Робърт старият войник моментално отключи вратата и го пропусна да влезе.

— Тъй вярно, сър. Само че съдия Феърфут не спомена, че ще дойдете.

Вторият пост стоеше малко настрана и държеше в ръце мускет, готов за стрелба.

— Затова трябва да го попитам — продължи старият войник. — Обикновено предпочита да е сам, когато… нали разбирате.

Робърт се усмихна ледено.

— Това означава, че не желае да дели с мен, нали? Разбирам. Хайде, изпълнете дълга си.

Пазачът кимна и видимо се отпусна. Беше разбрал, че стои пред човек, който разбира тънкостите на протокола.

— Как ви е името? — осведоми се „полковник Оугли“.

— Реналд, сър.

— Добре, Реналд, аз ще вървя след вас до килията, където сте затворили жената.

— Не бива, сър. Но можете да дойдете с мен до втория етаж.

— Това е достатъчно. — Беше повече от достатъчно. Щом узнае къде са затворили Кларис щеше да обезвреди войника и да влезе при съдия Феърфут. Да обезвреди и него и да избяга с принцесата. Планът му беше прост и трябваше да проработи.