Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 163

Самият Джилмайкъл беше сравнително малко селище. Вероятно в крепостта нямаше много затворници, което означаваше, че и стражите не са много на брой. Щеше да ги обезвреди и да намери Кларис. С божията помощ щеше да я изведе от крепостта и да препуснат към къщи още преди проклетият съдия да е забелязал бягството й.

След това щеше да се върне и накаже мръсното английско куче. Неволно стисна ръце в юмруци. Но това удоволствие ще почака, докато не прибере Кларис на сигурно място в Макензи Мейнър. Ако Феърфут й е сторил зло, ще умре по най-болезнения, най-унизителния начин, който човек може да си представи. Робърт знаеше, че можа да разчита на въображението си.

Почука отново. Дървото приглушаваше шума, но в къщичката на пазачите със сигурност имаше някой.

Ако Валдемар беше с него, в този момент вече щеше да се катери по крепостната стена, вързан с въже, а после да мине като сянка по коридорите. Да намери Кларис, да я изведе от килията и при нужда да покрива гърба на Робърт по време на бягството. Винаги беше по-добре в затвора да проникнат двама души, но днес нямаше избор. Валдемар беше на път към Лондон. Към свободния живот. В сравнение с усилията, които бяха положили, за да му върнат свободата, това тук изглеждаше като детска игра.

Робърт усещаше липсата на приятеля си по-силно, отколкото беше очаквал. За момент му се привидя, че по крепостния зид наистина се катери мъж, привързан с въже. Тъкмо когато щеше да отстъпи назад, за да огледа по-внимателно стените, малкото, защитено с решетка прозорче се отвори.

— Какво търсите тук по това време? — изръмжа дълбок глас — Не знаете ли, че има забрана за влизане?

— Вашите глупави забрани не ме интересуват — отговори презрително лордът. — Не знаете ли кой съм аз?

— Не… — Пазачът огледа подозрително нощния гост. На фона на идващата от къщичката на пазачите светлина Робърт видя пред себе си истински колос с необикновен ръст и маса. Очевидно трябваше да продължи да блъфира.

— Аз съм полковник Оугли. Сигурно сте чували за мен.

— Не… — Пазачът буквално изплю думата.

— Аз съм героят от Иберийския полуостров. Там извърших невероятни геройства и ме окичиха с ордени. Спасих живота на стотици английски войници. Именно аз залових фалшивата принцеса, която днес бе доведена в крепостта.

Едрият пазач се почеса по главата.

— Не сте вие. Бил е съдия Феърфут.

Жалък лъжец!

— Познавате ли съдия Феърфут?

— Да, нали работя за него.

— Тогава знаете истината.

Грамадният мъж се почеса отново по главата и след известно време очевидно схвана смисъла на казаното, защото кимна бавно.

— Да. Вие сте хванали момичето. И какво сега?

— Искам да отида при нея. Веднага.

— Вие и всички други…

— Какво означава това? — попита Робърт, треперещ от нерви.

— В момента съдия Феърфут е при нея.

За момент гневът заплаши да го надвие. Феърфут бе побързал да се наслади на плячката си и щеше да плати с живота си. Все пак се овладя и се обърна отново към едрия пазач.