Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 166

— Не ме ли познахте?

Робърт го погледна по-внимателно. Естествено.

— Преди бала обикаляхте къщата ми. Вие сте човекът, когото се опитах да уловя и не успях.

— Какво е това, по дяволите? — Съдия Феърфут свали юмрука си, но продължи да стиска Кларис за гърлото. — Ако онези идиоти са изпразнили мускета по невнимание, ще им отрежа яйцата и ще ги опържа в тигана.

Кларис виждаше звезди пред очите си.

— Вече ви казах — изрече дрезгаво тя. — Това е лорд Хепбърн.

Феърфут я стисна още по-силно за гърлото и тя изхърка. Сигурно щеше да я смачка. В погледа му светеше злоба, очите изглеждаха като тъмни дупки на мършавото лице. В следващия миг я пусна също така внезапно, както я беше сграбчил.

Тя пое шумно въздух. Дробовете й пареха, но трябваше да ги напълни с кислород.

Той беше дошъл да я изнасили. По-добре смърт, отколкото безчестие — щеше да каже баба й. Но през целия си дълъг царствен живот никой не бе посмял да души или да бие баба й. Никой мъж не я бе накарал да разбере, че го обича и че е готова да понесе най-страшното само за да го види отново. За съжаление Феърфут не се трогна особено от хапливите й забележки за подлост и импотентността си. Не оцени по достойнство и подигравателното й уверение, че Робърт ще дойде и ще му извие мършавия врат. После обаче, без всякакво предизвестие, я сграбчи и я стисна за гушата. Ако не беше изстрелът…

Кларис се дотътри до кушетката, отпусна се на матрака и погледна с надежда към решетката.

Робърт ли беше? Дали наистина бе дошъл да я спаси?

Феърфут изглеждаше сериозно загрижен. Застана на вратата и се загледа напрегнато към коридора.

Докато дишаше често и повърхностно, за да щади израненото си гърло, Кларис трескаво размишляваше какво би трябвало да направи. Как да помогне на себе си и на Робърт? Дали да не нападне Феърфут в гръб?

Погледът й падна върху колана му. Можеше ли да грабне ключовете и да избяга? Огледа се отчаяно. Нямаше никакво оръжие. Само кофа с вода, нощно гърне и горяща свещ.

В този миг Феърфут се обърна и тя осъзна, че вече е много късно. Той стискаше в ръката си кама. Трийсетсантиметровото острие святкаше заплашително. Камата сочеше право в сърцето й.

— Ако наистина е аристократичният ти любовник, първо трябва да мине през теб, за да ме стигне.

Кларис несъзнателно разтриваше шията си и се взираше в острието на камата. Положението беше отчаяно. Не й хрумваше нищо. Феърфут искаше да я използва като щит, за да защити жалкия си живот.

След минута видя зад него едва забележимо движение. Робърт ли беше това? Спасението идваше!

Трябваше да отклони вниманието на Феърфут.

— Казах ли ви вече — попита дрезгаво тя, — че сте жалък страхливец? Много се радвам, че се оказах права.

— Не съм страхливец, миличка, а съм достатъчно умен, за да остана жив и да ти дам да разбереш. — Той й махна с камата. — Стани и ела тук.

Кларис се изправи бавно, без да отделя поглед от коридора. Направи се, че е ранена по-тежко, отколкото беше. Пое дълбоко въздух, за да може да реагира. Закуцука към Феърфут и застана плътно пред него — по-близо, отколкото й се искаше.